Читать «Грозните» онлайн - страница 8

Перис въздъхна. Той не погледна дланта й, нито очите й. Не и в нейните кривогледи, близко поставени, безлични кафяви очи. Очите на един незначителен човек. На един никой.

— Аха — каза той. — Исках да кажа не можа ли да почакаш, Кьорчо?

Нейният грозен прякор звучеше необичайно в устата на един красив. Но щеше да е още по-странно, ако сега тя го наречеше Носльо, както му беше казвала по стотина пъти на ден преди. Тя преглътна мъчително.

— Защо не ми писа?

— Опитвах. Но ми изглеждаше фалшиво. Сега съм толкова различен.

— Но ние бяхме… — Тя само посочи белега си.

— Виж, Толи. — Той на свой ред вдигна ръка.

Кожата на дланта му беше гладка и неосквернена. Тази ръка казваше: не ми се налага да работя тежък труд и съм твърде умен, за да допусна да ми се случи злополука.

Белегът, който ги свързваше, беше изчезнал.

— Те са го премахнали.

— Разбира се, Кьорчо. Цялата ми кожа е чисто нова.

Толи примигна. Не се беше замисляла за това.

Той поклати глава.

— Такова дете си още.

— Асансьорът пита — обади се асансьорът, — нагоре или надолу?

Толи подскочи при звука на механичния глас.

— Почакай, моля — спокойно отговори Перис.

Толи преглътна и сви ръката си в юмрук.

— Но не са сменили кръвта ти, нали? Ние смесихме нашата кръв, нищо друго няма значение.

Перис най-после я погледна право в лицето, при това без да трепне, както тя се страхуваше. После красиво се усмихна.

— Не, не са я сменили. Една нова кожа, голяма работа. Само след три месеца ще се смеем над това. Освен ако…

— Освен ако какво? — Тя се взря в неговите големи кафяви очи, сега изпълнени с тревога.

— Обещай ми, че повече няма да правиш глупости — каза Перис. — Като тази да идваш тук. Това може да ти навлече големи неприятности. Искам да те видя красива.

— Естествено.

— Тогава ми обещай.

Перис беше само три месеца по-голям от нея, но когато сведе очи към нея, Толи отново се почувства малко дете.

— Добре, обещавам. Никакви глупости. А също и че няма да им се дам да ме хванат тази нощ.

— Хубаво, тогава си слагай маската и… — Гласът му внезапно секна.

Тя проследи с очи неговия поглед. Оставена без наблюдение, маската се беше рециклирала и сега представляваше купчина розов прах, който килимът в асансьора вече почистваше.

Двамата впиха очи един в друг в пълно мълчание.

— Асансьорът пита — настоятелно повтори машината, нагоре или надолу?

— Перис, обещах ти, че няма да ме хванат. Нито един от красивите не може да тича бързо като мен. Просто ме свали до…

Перис поклати глава.

— Нагоре, моля. Покривът.

Асансьорът потегли.

— Нагоре ли? Перис, как ще…

— Точно срещу вратата, в големия шкаф — бънджи екипи. Има цяла купчина в случай на пожар.

— Искаш да кажеш, че трябва да скоча? — Толи преглътна мъчително. Стомахът й сякаш се качи в гърлото, когато асансьорът се закова на място.

Перис сви рамене.

— Правил съм го неведнъж, Кьорчо. — Той й смигна. — Даже ще ти хареса.

Това изражение накара красивото му лице да засияе още по-силно и Толи се хвърли напред да го прегърне. На пипане тялото му си беше все същото, е, може би малко по-високо и по-стройно. Но въпреки това той беше все така топъл и як, старият Перис.