Читать «Грозните» онлайн - страница 29

— Според теб пропадането е страхотно, така ли?

— Е, може би отначало бях доста ядосана… Да, определено беше така. — Шай широко се усмихна. — Но бързо ми мина.

— Тогава ми дай време и на мен да ми мине, Кльощо.

— Колкото искаш.

Дишането на Толи постепенно се успокои и сърцето й вече не се опитвате да изскочи от гърдите. Умът й продължаваше да е все така бистър, както и по време на падането и тя усети, че се пита кой пръв беше открил скоростното влакче и колко още грозни са идвали тук оттогава.

— Шай, кой ти показа всичко това?

— Приятели, по-големи от мен. Грозни като нас двете, които се опитват да открият как работи цялата машинария около нас. И как да я надхитрят.

Двете вдигнаха очи към древната извита релса на скоростното влакче и лозите, които обвиваха металното й тяло.

— Чудех се от колко време грозните идват тук.

— Сигурно дълго време е минало оттогава. Сама можеш да прецениш. Един е открил как да надхитри сърфа си, друг е стигнал до бързеите, трети се е добрал до руините.

— А после някой е бил достатъчно смел, за да прескочи дупката в релсата на скоростното влакче. — Толи преглътна. — Или просто е попаднал случайно на нея.

Шай кимна.

— Но накрая всички са се превърнали в красиви.

— Ето, това е щастлив край — каза Толи.

Шай сви рамене.

— Откъде разбра, че на това му викат скоростно влакче? Прочете ли го някъде?

— Не — отговори Шай. — Един човек ми каза.

— Но как са научили?

— Тоя човек знае много — как да заблуждаваме техниката, разни неща за руините. Наистина си го бива.

Нещо в гласа на Шай накара Толи да се обърне и да я хване за ръка.

— Но предполагам, че сега е красив.

Шай се дръпна и загриза нокътя си.

— Не, не е.

— Но аз си мислех, че всичките ти приятели…

— Толи, ще ми обещаеш ли нещо? Ама наистина.

— Разбира се. Какво да ти обещая.

— На никого да не казваш за онова, което ще ти покажа.

— Това не включва свободното падане, нали?

— Не.

— Добре тогава, кълна се. — Толи вдигна ръката с белега, който я свързваше с Перис. — На никого да не казвам за това, което ще видя.

Шай се взря в очите й за миг, сякаш усилено търсеше нещо там, после кимна.

— Хубаво. Защото искам да те запозная с някого. Тази нощ.

— Тази нощ ли? Но ние няма да се върнем в града чак до…

— Той не е в града — усмихна се Шай. — Той е тук, навън.

В очакване на Давид

— Това е някаква шега, нали?

Шай не отговори. Двете отново бяха в центъра на руините, в сянката на най-високата сграда, която се виждаше наоколо. Шай беше вдигнала глава нагоре и я изучаваше с объркано изражение.

— Мисля, че си спомням как се правеше — каза тя.

— Кое как се прави?

— Да стигна до горе. Да, точно така.

Тя намали скоростта на сърфа и наклони предната му част, за да се промуши в една от дупките на порутената стена.

— Шай!

— Спокойно, правила съм го и преди.

— Мисля, че ми стигат приключения за тази нощ, Шай.

Толи не беше в настроение за поредната шега на Шай.

Чувстваше се изморена, а до града оставаше още много път. Освен това на следващия ден се падаше нейният ред да чисти общежитието. И въпреки че беше лято, това не означаваше, че ще я оставят да спи цял ден.