Читать «Грозните» онлайн - страница 25

— Стигнахме ли вече?

— Не още, но виж това — и Шай посочи назад, откъдето бяха дошли.

Толи ахна, когато гледката се разкри пред нея. Останалият далече зад тях град приличаше на искряща монета, обгърната в мрак, а от фойерверките в „Града на новите красиви“ се виждаше само студено синьо сияние. Сигурно се бяха изкачили много нависоко: Толи виждаше огрените от луната светли петна по ниските хълмове около града, които бавно се търкаляха по склоновете, побутвани от лекия ветрец и едва-едва движещите се облаци.

Тя никога не беше излизала нощем извън пределите на града и никога не го беше зървала така осветен от толкова далече.

Толи свали запотената си маска и пое дълбоко дъх. Въздухът беше наситен с остри и силни ухания, аромат на борова смола и диви цветя, и наелектризирания дъх на разпенената вода.

— Чудно, а?

— Аха — едва си пое дъх Толи. — Много по-хубаво от това да дебнем из „Града на новите красиви“.

Шай се ухили щастливо.

— Много се радвам, че мислиш така. Знаеш ли, нямах търпение да се върна тук, но не сама.

Толи обходи с поглед заобикалящия ги лес, опитвайки се да надзърне в тъмните пролуки между дърветата. Наистина се намираха сред дива пустош, която криеше много опасности и не беше място за хора. Тя потрепери при мисълта, че може да попадне тук сама.

— А сега накъде?

— Сега продължаваме пеша.

— Пеша.

Шай спусна сърфа си на брега и слезе от него.

— Точно така. На половин километър оттук има желязна рудна жила, но не и по пътя от тук до там.

— За какво говориш?

— Толи, сърфовете работят на принципа на магнитна левитация, нали така? Значи наблизо трябва да има някакъв метал, иначе няма да могат да се издигнат.

— Предполагам, че е така, но в града…

— Там в земята има вградена метална решетка, така че няма значение къде се намираш. Тук обаче трябва да внимаваме.

— А какво ще стане, ако сърфът ти откаже да лети, докато си във въздуха?

— Падаш на земята. Защото и противоударните ти гривни също няма да работят.

— Аха.

Толи слезе от сърфа и го взе под мишница. Мускулите по цялото й тяло горяха от дивото препускане дотук. Колко хубаво беше пак да усети твърда почва под краката си. Скалите изведнъж осигуриха неподозиран комфорт на разтрепераните й крака.

След няколко минути ходене пеша обаче сърфът натежа. Когато ревът на водата зад тях се превърна в глухо бучене, тя вече имаше чувството, че носи дъбова талпа.

— Не подозирах, че тия неща тежат толкова много.

— Това е реалното тегло на сърфа, когато не е в движение. Чак тук човек си дава сметка, че градът ни заблуждава за това как в действителност работи всичко.

Облаците по небето започнаха да се сгъстяват, а в мрака студът изглеждаше по-остър. Толи повдигна сърфа, за да го хване по-здраво, чудейки се дали ще завали. И без това беше достатъчно мокра от преминаването през бързеите.

— Май за доста неща съм се заблуждавала досега.

След дълго пълзене по скалите Шай най-накрая наруши мълчанието.