Читать «Грозните» онлайн - страница 24

— А не ти ли е хрумвало, че го е казал, за да не ходиш пак там?

— А?

— Може да те е накарал да обещаеш това, за да не му досаждаш повече. И да те е страх да припариш пак в „Града на новите красиви“.

Толи се опита да отговори, но от пресъхналото й гърло не излезе нито звук.

— Виж какво, ако не искаш да дойдеш с мен, няма проблем — продължи Шай. — Наистина, Кьорчо. Но ние няма да позволим да ни хванат. А ако това стане, аз ще поема цялата вина. — Тя се засмя. — Ще им кажа, че съм те похитила.

Толи стъпи на сърфа си и щракна с пръсти. Когато се извиси на нищото на Шай, каза:

— Идвам. Нали вече казах.

Шай се усмихна, хвана ръката на Толи и леко я стисна.

— Страхотно. Ще падне голям купон. Не като забавленията на новите красиви, а истински. Ето, сложи си това.

— Какво е това? Очила за нощно виждане ли?

— Не, предпазна маска. Бялата вода ще ти хареса.

Стигнаха бързеите след десет минути.

Толи беше прекарала целия си живот край реката. Бавноподвижна и достолепна, тя очертаваше града, указвайки границата между световете. Но Толи никога не си беше давала сметка, че само няколко километра нагоре от бента благородната сребърна лента се превръща в ръмжащ звяр.

Разпенената вода наистина беше бяла. Тя се стоварваше върху скалите, блъскаше се в тесните отвърстия на каналите, изригваше в облети от лунната светлина фонтани, събираше се отново в едно и се хвърляше във врящия казан в подножието на водопада.

Шай пореше въздуха над буйния поток толкова ниско, че оставяше диря във водата всеки път, когато правеше вираж. Толи я следваше на, както тя смяташе, безопасно разстояние с надеждата, че нейният преформатиран сърф все още може да я предпази от сблъсък с невидимите в тъмнината скали или със ствола на някое дърво. Лесът оттатък изглеждаше нереален в мрака, гъсто обрасъл със стари некултивирани дървета, които нямаха нищо общо с редовите карбодиоксидни израстъци, с които беше украсен града. Осветените от луната облаци се провиждаха през клоните като седефен таван.

Всеки път, когато Шай изпищяваше, Толи знаеше, че отново й предстои да мине през стена от пръски, изригнали сред водовъртежа. На лунната светлина някои приличаха на бяла дантелена завеса, други се появяваха внезапно от мрака като гъст облак. И всеки път Толи се врязваше в дъга от студена вода, вдигната от Шай, когато накланяше носа надолу или облизваше водната повърхност с дъската, но така поне знаеше кога наближава следващият завой.

Първите няколко минути си бяха същински ужас и зъбите й тракаха толкова силно, че чак челюстта я болеше, пръстите й изтръпваха в новите специални обувки, чиито подметки прилепваха плътно о дъската и не се хлъзгаха, а ръцете и даже пръстите на дланите й бяха широко разперени, за да пази равновесие. Но лека-полека тя свикна с тъмнината, с рева на водата под краката и не се стряскаше от ударите на студените струи през лицето. Всичко това беше по-диво, по-бързо и по-крайно от всичко преживяно досега. А реката се врязваше в тъмната гора, лъкатушейки в неизвестността.

Най-сетне Шай махна с ръка и спря, забивайки задната част на сърфа дълбоко във водата. Толи се наведе, за да избегне фонтана от пръски, и завъртя дъската в малък кръг, за да направи спирането по-гладко.