Читать «Грозните» онлайн - страница 167

— Имаш цял водопад на разположение — каза Крой.

— Но той е страшно студен! И ми писна от тия игрички на първобитни хора.

Толи изпълзя от скалната пукнатина с вдървени крайници и отпечатъци на камъните по тялото си. През водната завеса на водопада видя да се здрачава. Запита се дали някога пак ще успее да заспи нощем.

Шай беше приклекнала на един камък, ровеше из порцията си ПадТай и мрънкаше, че не е достатъчно пикантно. Кална, облечена в изпоцапан вечерен тоалет и прилепнала по лицето коса, тя продължаваше да е ослепителна. Райд и Астрикс я наблюдаваха мълчаливо, обхванати от нещо като благоговение пред външния й вид. Двамата бяха стари нейни приятели, избягали в Мъглата още по времето, когато тя се е изплашила първия път, затова сигурно от месеци не бяха виждали красиво лице. По всичко личеше, че никой няма нищо против мрънкането й.

Още едно предимство на това, да си красив е, че хората приемат досадните ти навици.

— Добро утро — каза Крой. — ПадТай, или ВегиОриз?

— Което става по-бързо — протегна се Толи. Нямаше търпение да тръгне към руините.

Когато падна мрак, Толи и Крой се измъкнаха иззад водопада. По небето нямаше и следа от извънредните. Толи се съмняваше, че някой би дошъл да ги търси толкова далече. Четиридесет минути от града бързо каране със сърф беше голямо разстояние.

Дадоха знак на останалите, че пътят е чист и всички поеха нагоре по течението на реката към мястото, където един от завоите й се приближаваше най-много до руините. По време на дългото пътуване пеша четиримата грозни си помагаха, споделяйки тежестта на сърфовете и провизиите. Шай беше престанала да мрънка и мълчеше, намусена и махмурлия. Ходенето пеша очевидно не я затрудняваше. За последните две седмици не беше изгубила закалката от тежката физическа работа в Мъглата, а и благодарение на операцията имаше оформени нови красиви мускули. Въпреки това пак настоя да я върнат у дома, сякаш мисълта да се върне сама изобщо не й минаваше през ума.

Толи се запита какво ли наистина щяха да правят с нея. Даваше си сметка, че този въпрос няма прост отговор. Мади и Аз двайсет години безполезно бяха търсили лек. Но въпреки това не можеха да оставят Шай в такова състояние.

Независимо че щом се излекува, омразата й към Толи щеше да се върне с нова сила.

Кое беше по лошото: приятел с мозъчна аномалия, или такъв, който те ненавижда до смърт?

Стигнаха покрайнините на руините след полунощ и приземиха сърфовете при изоставената сграда, където Толи и Давид бяха пренощували.

Давид чакаше отвън.

Изглеждаше изтощен, а тъмните кръгове под очите му личаха дори на лунна светлина. Но въпреки това той взе в обятията си Толи щом тя слезе от сърфа, притисна я силно към себе си и тя облекчена отвърна на прегръдката му.

— Добре ли си? — прошепна тя и в същия момент се почувства ужасно глупаво. Какво би могъл да й отговори? — О, Давид, разбира се, че не си добре. Съжалявам, аз…

— Знам. — Той се отдръпна и й се усмихна.

Толи въздъхна с облекчение и стисна ръцете на Давид, сякаш да се увери, че наистина стои пред нея.