Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 66

Тичаха към ниската врата — надолу по тунела, приведени, тя първа, той след нея. Там, в тунела, скалите ечаха и се клатеха под краката им. Но светлината, ослепителна, още ги следваше. Когато видя мъртвешкото каменно лице пред себе си, тя чу отвъд земното ехтене неговият глас да изрича една дума и щом падна на колене, над главата й жезълът удари затворената врата в червените скали. Те пламнаха в бяло като подпалени и се разпукаха на две страни.

Над тях небето предизгревно просветляваше. Съзираха се няколко сребърни звезди, високи и хладни. Тенар зърна звездите, усети нежния вятър по своето лице. Не се изправи, остана там просната между земята и небето.

Мъжът — странна тъмна фигура в предутринната полусветлина — хвана ръката й зад гърба и я потегли, за да се изправи. Лицето му бе почерняло и изкривено като на дявол. Тя се сви на кълбо и се отдръпна от него, крещейки ужасена с глас, плътен и не неин:

— Не! Не! Не ме докосвай, остави ме, върви си! Сгърчено одве, момичето се дръпна към ронливата, безръба паст на Гробниците.

Здравото му ръкостискане се разхлаби. Той изрече с тих глас:

— В името на залога, който носиш, моля те, Тенар, тръгни с мене.

Тя погледна звездната светлина, която падаше върху сребърната гривна на китката й. Втренчи се в него и се изправи зашеметена. Подаде му ръка и тръгна. Не можеше да тича. Заспускаха се по хълма. От черната уста между скалите зад гърба им долиташе дълъг, провлачен смъртен вой на омраза и жалба. Наоколо се свличаха камъни. Земята се тресеше. Продължиха да вървят, очите й все още оставаха втренчени в проблясъка на звездна светлина върху китката й.

Намираха се в една сумрачна долина на запад от Мястото. Започваха да се изкачват. И съвсем внезапно той я накара да се обърне:

— Погледни.

Тя хвърли взор назад. Бяха прекосили долината и стояха на нивото на Надгробните камъни, деветте огромни монолита, които се издигаха възправени или полегнали над пещерата с диамантите и гробовете. Възправените камъни се движеха. Поклащаха се и бавно се свеждаха като корабни платна. Един от тях внезапно се дръпна и източи; някаква тръпка премина през него и той падна. Падна още един и се разби, подобно на първия. Ниският купол на Тронната зала отзад, черен на фона на жълтеникавото небе, се тресеше. Стените се издуваха. Цялата огромна грамада от камък и зидария промени формата си като глина в течаща вода, сниши се и сред тътена на внезапна вихрушка от отломъци и прахоляк се наклони настрани и рухна. Повърхността на долината се нагъна и раздруса. Нещо като вълна премина през хълма и между Надгробните камъни зейна огромна пукнатина. Тя открехна подземния мрак, процеждайки сива димна струйка прах. Камъните, останали прави, се строполиха в нея и бяха погълнати. Сетне грубите черни уста се сключиха с трясък, отекнал сякаш в самото небе. Хълмът се разтърси още веднъж и затихна.