Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 64

— Светлината няма да ни ориентира за пътя, Тенар.

— Нищо не би могло да ни ориентира. Ние го загубихме. Свършено е с нас.

Над нейния шепот се спусна мъртвешко мълчание, погълна го.

Тя усети спътника си, неговото движение и топлина близо до себе си в хладния мрак. Той потърси ръката й и я пое в своята:

— Върви нататък, Тенар. Следващият завой вдясно.

— Запали светлината — примоли се момичето. — Тези тунели имат толкова много завои…

— Не мога. Нямам излишна сила. Тенар, те са… Те знаят, че сме напуснали съкровищницата. Знаят, че минаваме край пропастта. По следите ни са. Търсят ни, търсят волята ни, духа ни, да го убият, да го погълнат. Трябва непрестанно да ги отклонявам. Влагам цялата си сила. Трябва да издържа на натиска им. Заедно с тебе. С твоята помощ. Длъжни сме да продължим.

— Оттук няма излизане — отвърна тя, но пристъпи напред. После още веднъж, с колебание, сякаш всеки път под нея се разтваряше черната куха пропаст с цялата си подземна празнота.

Той държеше здраво и топло ръката й в своята. Продължиха така пътя си.

Стори им се, че мина много време, преди да достигнат стълбата. Преди тя не изглеждаше толкова стръмна, с тези хлъзгави резки в скалата вместо стъпала. Но те я изкачиха и после тръгнаха малко по-бързо, защото Тенар знаеше, че витият проход продължава след стълбите дълго без завои. Пръстите й се ориентираха по лявата стена и налучкаха един отвор вляво.

— Оттук — промълви тя, обаче той се дръпна назад: нещо в движенията й го усъмни.

— Не — запъна се объркана жрицата, — не този, следващият вляво. Вече не зная. Не мога да се справя. Няма излизане оттук.

— Отиваме към Рисуваната стая — каза тихият глас в мрака. — Как се стигаше дотам?

— След този завой — левия.

Тя продължи да води. Направиха дълга обиколка около една уловка и се запътиха към прохода, чието разклонение вдясно водеше към Рисуваната стая.

— Направо — прошепна Тенар и мракът, който се разпростираше толкова дълго, сега започна да става по-поносим, защото тя стотици пъти бе преброявала завоите и познаваше добре пътя към Желязната врата.

Въпреки странната тежест в съзнанието си Тенар не можеше да се заблуди, щом не се стараеше нарочно да мисли. Но те все повече и повече доближаваха онова, което й тегнеше, и бяха толкова уморени и потиснати, че тя един-два пъти простена, силейки се да помръдне. Мъжът до нея дишаше тежко, задържаше дъх отново и отново, с огромно усилие, напрегнал цялото си тяло. Понякога рязко и приглушено изпускаше дума или сричка. По този начин най-сетне достигнаха Желязната врата. И обладана от внезапен ужас, Тенар изтегли ръка.

Вратата беше отворена.

— Бързо! — извика тя и дръпна спътника си. После, от другата страна, се спря.

— Защо ли беше отворена? — запита се Тенар.

— Защото на твоите Повелители им е нужна ръката ти, за да я затвори.

— Ние стигнахме до… — гласът и изневери.

— До сърцето на мрака. Зная това. Все пак сме вън от Лабиринта. Как се излиза от Подземието?

— Пътят е един. Вратата, през която си влязъл, не се отваря отвътре. Пътят върви през пещерата и през проходите до таванския отвор зад трона, в Тронната зала.