Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 68

Имаше и по-големи клони, разпилени под младите дървета. Тя ги събра. Издълба ямичка в един ъгъл, образуван от забити в земята скали, стъкна огън и го накладе с кремъчното си огниво. Праханта от пелянови клонки и листа пламна веднага. Сухите клони разцъфтяха в розови пламъци с мирис на смола. Сега всичко около огъня потъна в пълен мрак. Звездите отново се показаха сред огромното небе.

Спящият се събуди от съсъка и пращенето на огнището. Седна, потри с длани изцапаното си лице и най-сетне вдървено се изправи и се приближи до пламъците.

— Питам се… — започна сънено той.

— Зная, но не можем да прекараме нощта тук без топлина. Много студено става. След малко тя добави:

— Освен ако владееш магия, която да ни сгрее или да прикрие огъня.

Седнал до огнището и почти докосвайки го с крака, Гед обви коленете си с ръце:

— Брр… Един огън е нещо много по-добро от магията. Направил съм наоколо една малка илюзия. Ако някой мине, всичко ще му се стори само съчки и камъни. Как мислиш? Дали ще тръгнат след нас?

— Страхувам се, но ми се струва, че няма да го направят. За тебе не знае никой освен Косила. Косила и Манан. А те са мъртви. Когато рухна храмът, Косила сигурно е била там. Тя ни причакваше край таванския отвор. Всички останали ще помислят, че съм се намирала в Тронната зала или Гробниците и съм била премазана от земетръса.

Момичето също обви коленете си с ръце и потрепера:

— Надявам се, че другите сгради не са се срутили. От хълма се виждаше трудно поради праха. Положително не са се съборили всички храмове и домове, не се е съборил и Големият дом, където спят момичетата.

— Мисля, че не. Гробниците се самопогълнаха. Когато се обърнах, забелязах златистия покрив на един от храмовете. Все още си стоеше. А долу по хълма се виждаха фигурите на тичащи хора.

— Какво ли ще приказват, какво ли ще си помислят… Бедната Пенте! Сега може би ще трябва да стане Върховна жрица на Бога-крал. А тя винаги е искала да избяга, докато аз — не. Може би вече ще успее.

Тенар се усмихна. В нея бликаше радост, която никаква магия, никакъв страх не биха могли да помрачат. Това бе същата радост, споходила я при събуждането й в златистата светлина. Тя отвори торбата и извади два малки плоски самуна. Подаде отвъд огъня единия на Гед, а другия захапа.

Хлябът бе твърд, квасен и много вкусен.

Те мълчаливо дъвчеха известно време.

— Колко далеч сме от морето?

— Дойдох оттам за две денонощия. Обратният път ще бъде по-дълъг.

— Аз съм издръжлива — каза Тенар.

— Да, и храбра. Но спътникът ти е уморен — отвърна с усмивка той. — А и нямаме много хляб.

— Дали ще открием вода?

— Утре, в планините.

— Ще успееш ли да намериш храна? — тя зададе въпроса си доста неопределено и примирено.

— За лов са нужни време и оръжие.

— Виждаш ли, аз имах предвид чрез заклинания.