Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 67

Тенар отмести поглед от този ужасен земетръс към мъжа до нея, чието лице никога не бе виждала на дневна светлина.

— Ти го укроти — изрече тя и гласът и се процеди като вятър в тръстика подир мощния трясък и рев на земята. — Ти успокои земетръса, гнева на мрака.

— Трябва да продължим — отвърна Гед, като обърна гръб на изгрева и рухналите Гробници. — Уморен съм, студено ми е…

Докато вървяха, той се препъваше и тя хвана ръката му. И двамата не можеха да се движат по-бързо, влачеха се. Бавно, сякаш два малки паяка по гигантска стена, те пъплеха нагоре по широкия склон на хълма, докато стигнаха върха, където земята бе изсъхнала, пожълтяла от изгряващото слънце и прорязана от дългите пръснати сенки на пелина. Пред тях се възправяха Западните планини с подножия от лилави и златисти възвишения. Поспряха, после се прехвърлиха отвъд билото на хълма, откъдето Мястото на Гробниците не можеше да се види, и изчезнаха от погледа.

11. ЗАПАДНИТЕ ПЛАНИНИ

Тенар се събуди от лошите си сънища далеч от местата, които бе кръстосвала толкова дълго, че плътта й се беше стопила и в мрака прозираха белите кости на ръцете й.Щом отвори очи, зърна златна светлина и вдъхна силния мирис на пелин. Със събуждането си тя изпита сладост, удоволствие, което я прониза цялата, преизпълни я. Надигна се и седна, протегна ръце изпод черните ръкави на робата и се огледа наоколо с неописуема радост.

Бе вечер. Слънцето се спускаше зад планините, които се мержелееха близко и високо на запад, но отблясъците му изпълваха цялата земя и небе: обширното, чисто зимно небе и ширната, гола, златиста земя с нейните планини и просторни долини. Вятърът бе стихнал. Беше студено и абсолютно тихо. Нищо не помръдваше. Листата на пелиновите храсти наблизо бяха сухи и сиви, стъбълцата на дребните, изсушени пустинни треви боцкаха дланта й. Всепроникващият блясък на светлината гореше по всяка клонка, по всеки сух лист или стъбло, по хълмовете, във въздуха.

Погледна вляво. Мъжът лежеше върху тази пустинна земя, увит в своето наметало, подложил десница под главата си, потънал в дълбок сън. В съня лицето му изглеждаше строго, почти смръщено, ала лявата му ръка се бе отпуснала в прахоляка край един малък магарешки бодил с главичка, още обвита в прокъсан сив пух и крехки защитни шипове. Този мъж и малкият пустинен магарешки бодил, бодилът и спящият мъж…

Това беше човек с мощ, сродна и равна на Древните сили на Земята — човек, който говореше с дракони и укротяваше земетръси със словото си. И ето го — спи легнал сред боклуците и един малък магарешки бодил расте до ръката му. Всичко това изглеждаше твърде странно. Да живееш, да бъдеш на този свят, беше много по-велико и чудно, отколкото тя някога си бе представяла. Небето досягаше със своя блясък прашната му коса и обви бодила в кратка позлата.

Светлината бавно чезнеше. Студът при това се сгъстяваше сякаш с всяка минута. Тенар се изправи и се зае да събира крехки пелинови съчки, вдигаше опадали вейки, кършеше жилави клони, които растяха наоколо едри и чепати. Бяха спрели тук по обяд, безсилни да продължат от умора. Достатъчен заслон им бяха няколко закърнели хвойни и западният склон на хребета, по който се бяха спуснали. Пийнаха малко вода от манерката, легнаха и заспаха.