Читать «Гробниците на Атуан» онлайн - страница 65

— Тогава трябва да тръгнем по него.

— Но там е тя — промълви момичето. — Там е, в Подземието. В пещерата, рови в празния гроб. Не мога да мина край нея, о, не, не мога отново да мина край нея!

— Тя вече си е тръгнала оттам.

— Не мога.

— Тенар, тъкмо сега аз крепя покрива над главите ни, държа стените, за да не се срутят върху нас. Правя го, откакто преминахме пропастта, където ни причака техният слуга. След като мога да укротя земетръса, нима те е страх да срещнеш една човешка душа заедно с мене? Имай ми доверие, както аз имам доверие в тебе. Ела.

Запътиха се по-нататък.

Безконечният тунел се отвори. Те доловиха разширяването, уголеменото пространство на мрака. Навлезли бяха в огромната пещера под Надгробните камъни. Понечиха да я заобиколят, опирайки се о дясната стена. Тенар измина само няколко крачки, преди отново да спре:

— Това пък какво е? — промълви тя, гласът й едва излизаше от устата.

В тази мъртва, огромна черна шупла въздух се долавяше някакъв шум — разтърсване или трепет, звук, който пролазваше в кръвта, достигаше до мозъка на костите. Стените, изваяни от времето, откънтяваха ли откънтяваха под пръстите й.

— Продължавай — тембърът на мъжа беше сух и напрегнат. — Побързай, Тенар.

Докато тя се препъваше напред, съзнанието й виеше, мрачно и разтърсено като подземна гробница:

— Простете ми. О, Повелители мои, о, Безименни, най-древни сили, простете ми, простете ми! Никакъв отклик. Отклик никога не бе имало. Достигнаха прохода пред Тронната зала, изкачиха се по стълбите и ето че най-сетне се намериха на последните стъпала, а таванският капак беше над главите им. Той стоеше затворен, както винаги го оставяха. Тя натисна пружината, с която се отваряше, но капакът не помръдна.

— Счупен е, заключен е — каза Тенар. Гед се изкачи покрай нея и натисна с гръб капака. Не помръдваше.

— Не е заключен, ами е затиснат с нещо тежко.

— Ще успееш ли да го отвориш?

— Може би. Мисля, че горе чака тя. Край нея има ли мъже?

— Дюби и Юахто, възможно е и други надзиратели. Там мъжете нямат право да влизат…

— Не мога едновременно да правя заклинание за отваряне, да държа хората горе в бездействие и да противостоя на волята на мрака — размишляваше той със спокоен глас. — Тогава трябва да опитаме през другата врата, в скалите, откъдето влязох. Тя е убедена, че не се отваря отвътре.

— Убедена е. Веднъж ме накара да опитам.

— Значи може да не я вземе предвид Хайде, Тенар, хайде!

Тя заслиза по каменните стъпала, които така скърцаха и се клатеха, сякаш в Подземието долу бяха опънати тетива.

— Какво е това клатене?

— Ела — той бе толкоз непоколебим и уверен, че Тенар се подчини и запълзя обратно надолу, по проходите и стълбите, обратно към ужасната пещера.

На входа я връхлетя такъв страхотен изблик от сляпа и разтърсваща омраза, че тя се сниши и несъзнателно изкрещя:

— Те са тук! Те са тук!

— Тогава покажи им, че и ние сме тук — рече мъжът и ярка светлина се излъчи от жезъла и от пръстите му, разбивайки се като морска вълна на слънце о хилядите диаманти по тавана и стените: едно светлинно великолепие, в което те пробягаха цялата пещера, а сенките им препускаха надалеч от тях по белите рисунки, блестящите процепи и празния отворен гроб.