Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 252

2.

Момчетата, облечени в пъстри камуфлажни униформи, седяха на матраците в просторната спортна зала и разговаряха за нещо, смееха се. Турецки веднага позна някои, които участваха в операцията на шосето, но имаше и нови лица. Момчетата обкръжиха влезлите, като разглеждаха любопитно човека, за когото им беше известно само, че в предстоящата операция му е отредена главната роля.

— Прякор Скунс — каза килърът.

— Нима? — със силен шепот предположи някой. Чу се смях.

— Никой умен не се заяжда със Скункс — каза Дроздов. — Прякорите!

— Окото.

— Ютията.

— Макс.

— Песа.

— Монгол.

— Метлата.

— Сам.

Последният бе здрав албинос с естонската фамилия Там, която естествено роди прякора „Сам“.

Алексей внимателно слушаше. По-нататък той нямаше да ги сбърка нито веднъж. Такава беше професията.

— Нека да сложат маските — каза той на Дроздов. — И да походят в тях, да се движат.

Саша едва не попита защо, после забеляза внимателния поглед на Алексей: той запомняше всяка особеност на движенията им, записвайки в паметта си визитна картичка не по-лоша от лицето и прякора. Килърът пристъпи към работа.

Глава двадесета

И тогава той тръгна сам…

1.

Определено трябваше да се каже, че все пак Господ бог съществува. Времето се развихри по най-гадния начин. Тъкмо каквото трябваше на диверсанта за пълното щастие. Защото, когато приличните хора кълнат и мърморят („Пропадна неделята!“), диверсантът се радва и се настройва за творчески дела.

Обградиха „Лечебно-оздравителния комплекс“ по всички правила, доколкото това бе възможно със силите на Дроздов.

— Дроздовци вървяха с твърда крачка — изкоментира Алексей, като вдигаше ципа на черния комбинезон (затвориха го, подръпнаха го, запомниха, че са го подръпнали, запомниха, че запомниха). Под комбинезона тялото му бе обгърнато в тефлонова бронирана жилетка от специална куршумоустойчива тъкан на основата на арамидно влакно. Отгоре имаше множество джобове с най-различно предназначение и размер. — Настъпи тъмна и мъглива нощ. Дай ми флумастер, Дрозд!

— Защо?

— Да напиша номера на банковата си сметка на челото на най-важния мъж в цяла Русия, че иначе ще го забравите. Знам ви аз, цициите.

— Защо не поиска милионче? — поинтересува се Дроздов. — От пенсионерите го вземаш.

Килърът ядосано изръмжа:

— От пенсионерите, а? Половината държава профукаха, останалото окрадоха. Скоро няма да стига за специалните вили, къде ти за пенсионерите.

Дроздов мрачно премълча.

— И тогава той тръгна сам — каза килърът. — Сребърният бряг, сега Сребърен бор… не можеш да се разминеш от президенти. Пожали бандата, Вадик. Само ако почна да шумя. Е, засега прощавай.