Читать «Грешката на президента» онлайн - страница 239

— Аха — Романова стисна химикалката в ръце така, че пластмасата изпращя. — Кога беше този разговор?

— Преди около час — отговори Нелюбин. — Аз все си мисля, просто непонятно стана това с Бурмеева. Може да е подлъгала някого от охраната. Красавица, а иначе видът й, как да кажа — като на невинна овчица. Сякаш са я затворили за нищо. Макар че едва ли, всичките ми хора са проверени.

— Проверени, пък птичката отлетя — мрачно каза Романова. — Изобщо, така — изпревари тя Нелюбин, който се канеше да каже нещо. — Ще го настаним в един от нашите обекти, още не съм решила къде. Ще ти съобщя, но това са съвършено секретни данни. Ако преценя, че е нужно да се каже на Турецки или някой друг, сама ще го направя. Разбра ли?

— Разбрах, Александра Ивановна.

Когато вратата след Нелюбин се затвори, Романова отпусна глава на бюрото. Такава слабост тя можеше да си позволи само насаме. „Турецки — повтаряше си тя. — Саша Турецки. Не може да бъде. Или Нелюбин нарочно го каза, за да отклони подозрението от себе си? Също е възможно. И също много неприятно.“

Романова се постара да се овладее. Сега нямаше път назад, трябваше да подготви капаните за своите. Иначе нямаше да намери предателя.

Като помисли, тя зачерта на листа фамилията на Мойсеев и вписа там Турецки.

3.

След като изпрати Ирина, Турецки легна на дивана, както си беше с дрехите, и задряма. Всъщност той не се канеше още да спи, но умората го надви. Събуди се, защото някой отчаяно звънеше на вратата. Той погледна часовника — единадесет и половина вечерта.

— Кого е довлякъл дяволът? — изруга той.

Звъненето не спираше.

Турецки скочи от дивана и като нахлузваше в движение домашните си чехли, се приближи към вратата:

— Кой е? — с хриплив от съня глас попита той.

— Аз, другарю началник — разнесе се много познат глас, който Турецки не свърза веднага, — вашият стар познат от Можайск.

Едва отвори вратата, в цепнатината се мушна Тимофеев и веднага се оказа в коридора. После, като затвори плътно вратата след себе си, каза със злобна усмивчица:

— Всичко научих, началник.

— Влизайте — избоботи Турецки, още не съвсем разсънен.

Той поведе госта към кухнята, без дори да го покани да се съблече, а самият Тимофеев не се сети да свали палтото си и окаляните с тлъста кал обувки и така и си зашляпа с тях по коридора, оставяйки на чистия линолеум кални следи.

Турецки машинално включи котлона и сложи чайника.

— Нещо по-силничко няма ли да се намери? — попита Тимофеев. — Че докато пътувах, едва не се вкочаних от студ. Страшен ветрилник, пък на мен кожухчето ми е с рибя козина подплатено. — Той се ухили и посочи изтърканото си старо палто.

Турецки смръщи чело, като се опитваше да съобрази има ли вкъщи алкохол. Имаше бутилка „Киндзмараули“, но Ирина я пазеше за рождения си ден, а и едва ли червеното сухо вино би удовлетворило госта.

— Май имаше някъде спирт — неуверено каза Турецки.