Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 172

— Глупости! — изсумтя Зарфо. — Карай на изток, в провинцията. Ще слезем до река Джинга и от там ще се спуснем до Кабасас.

Хелсе се опитваше да ги вразуми.

— На изток има само пущинаци. Колата ще затъне. Ще изчерпим енергоклетките.

— Какво значение?

— За теб може да няма. Но аз как ще се върна в Сетра?

— Това ли смяташ да направиш след всичко, което се случи?

Яосът промърмори нещо под нос.

— Аз съм белязан човек. Ще ми поискат петдесет хиляди секвина, които не мога да платя — и всичко заради твоите безумни манипулации.

— Това са твои проблеми. Карай на изток — докато колата спре или пътят свърши.

Хелсе махна отчаяно с ръка.

Пътят се виеше из приказно красива равнина с лениви поточета и езерца от двете страни. Дървета с увиснали черни клони къпеха листа с цвят на тютюн в рекичките под тях. Рейт непрестанно поглеждаше назад, но нямаше и следа от преследвачи. Сетра скоро се скри в далечината зад тях.

Хелсе престана да мърмори и се съсредоточи върху пътя, като се озърташе напрегнато. Рейт внезапно се изпълни с подозрение.

— Я спри за малко! — нареди той.

Хелсе се озърна.

— Да спра ли? Защо?

— Какво следва нататък?

— Две планини.

— Защо пътят е в такова добро състояние? А същевременно няма никакво движение.

— Ха! — плесна се с длан по бедрото Зарфо. Планинският санаториум за умопобъркани! Бас държа, че е някъде тук.

Хелсе ги възнагради със злобна усмивка.

— Каза ми да карам до края на пътя и това правя. Струва ми се, че онова местенце ще е подходящо скривалище.

— Не и за мен — отвърна Рейт. — Ако обичаш, без повече подобни невинни грешки.

Хелсе стисна устни и отново извърна поглед към пътя. На следващото кръстовище зави на юг. Навлязоха в хълмист терен.

— Къде води този път? — попита Рейт.

— Към старите живачни мини, изоставени планински курорти и няколко ферми.

Колата навлезе в гора, покрита с черен мъх, и пътят се изви още по-стръмен. Слънцето се скри зад един облак и гората стана мрачна и усойна, след това отстъпи място на мъглива ливада.

Хелсе погледна индикатора.

— Имаме енергия само за още час.

Рейт посочи планините пред тях.

— Какво лежи оттатък?

— Пустош, обитавана от едно племе на име хокхар. Там е и Езерото на черната планина, откъдето черпи водите си Джинга. Пътят не е нито безопасен, нито лек. Но по него може да се напусне Кат.

Прекосиха ливадата. От двете страни се появиха дървета с дебели стебла и жълтеникави гъбести листа.

Пътят ставаше все по-разнебитен и на места беше запречен от паднали клони. От едната му страна се издигаше стръмна скална стена.

При една изоставена мина пътят неочаквано свърши. Почти в същия момент индикаторът на енергоклетките се спусна към долната граница. Колата спря с мъчително разтърсване, настъпи тишина, в която се чуваше само свистенето на вятъра.

Пътуващите огледаха оскъдния си багаж. Мъглата се разсея, слънцето озари планинския склон през високи облаци, обагряйки го в бакърено.

Рейт огледа планината, проследявайки една пътека нагоре по билото. Обърна се към Хелсе.

— Е, накъде сега? Към Кабасас или обратно за Сетра?

— За Сетра, естествено — младежът погледна тъжно колата.