Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 173

— Пеша?

— По-добре, отколкото пеша за Кабасас.

— Ами убийците?

— Налага се да рискувам.

Рейт извади визоскопа и огледа пътя, по който бяха дошли.

— Не виждам преследвачи. Мисля, че… — той млъкна, забелязал изненадата на Хелсе.

— Какъв е този уред? — попита младият благородник.

Рейт обясни.

— Значи Дордолио е бил прав — поклати с почуда глава Хелсе.

— Не зная какво ти е казал Дордолио — отвърна Рейт, — освен че сме невежи варвари. Тук пътищата ни се разделят. Предай нашите поздрави на лорд Чизанте.

— Почакай малко — Хелсе погледна разколебано в посоката, където се намираше Сетра. — Кой знае, може пък в Кабасас да е по-безопасно. Убийците със сигурност ще хвърлят цялата вина върху мен — впери поглед в стръмния склон на планината и въздъхна мрачно. — Абсолютно безумие, казвам ви.

— Излишно е да ти напомняме, че не сме дошли тук по собствена воля — подсмихна се Рейт. — Е, време е да тръгваме.

Изкатериха се върху насипа пред входа на мината и надзърнаха в тунела, от който сълзеше червеникава слуз. Следи от стъпки водеха навътре. Бяха приблизително с човешки размери, но с формата на кегли или кратуни, на пет сантиметра пред стеснението личаха три отпечатъка от пръсти. Докато оглеждаше следите, Рейт почувства, че косата му настръхва. Наостри слух, но откъм тунела не идваше никакъв шум.

— Какви са тези отпечатъци? — обърна се към Траз.

— На бос фунг вероятно — дребен екземпляр. Или по-скоро на пнум. Следите са съвсем пресни. Наблюдавал ни е, докато сме се приближавали.

— Хайде да се махаме от тук — промърмори Рейт.

Час по-късно стигнаха билото на хълма и спряха, за да се полюбуват на панорамата. Земята на запад бе забулена в следобедна мараня и Сетра бе само разноцветно петно, като щрих на четка. Далече на изток блещукаше Езерото на черната планина.

Пътниците прекараха една зловеща нощ в покрайнините на гората, будени непрестанно от различни звуци: тихи, но вледеняващи писъци, потропвания като удари върху кухо дърво, коварния вой на нощните кучета.

Най-сетне настъпи сутринта. Закусиха с плодове от пътниче, след това продължиха по базалтовата козирка към дъното на гориста долина. Пред тях се простираше, равно и спокойно, Езерото на черната планина. Самотна рибарска лодка се носеше по повърхността и не след дълго се скри зад една скална издатина.

— Хокхари — обяви Хелсе. — Древните врагове на яосите. В наши дни се крият отвъд планините.

Траз вдигна ръка.

— Там има пътека.

Рейт погледна нататък.

— Не я виждам.

— И въпреки това е там, подушвам и дим от горящи дърва на разстояние около три мили.

Пет минути по-късно Траз закова на място.

— Няколко души се приближават.

Рейт напрегна слух, но не чу нищо. Ала наистина малко по-късно трима непознати се появиха на пътеката пред тях: високи, набити мъже с тънки ръце и крака, облечени в мръснобели ризи от груба тъкан и с малки шапчици от същата материя на главите. Те спряха веднага щом съгледаха пътниците, след това се обърнаха и отстъпиха назад по пътеката, като се оглеждаха страхливо през рамо.

След четвърт миля пътеката напусна гората и се насочи към мочурливия бряг на езерото. Селото на хокхарите се състоеше от наколни жилища и кей, който се простираше на стотина метра навътре във водата. В далечния край се виждаха десетина плоскодънни лодки. На брега се мотаеха петнайсетина мъже, които се озъртаха тревожно и размахваха войнствено къси ножове и арбалети.