Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 174

Пътниците ги приближиха.

Най-високият и най-якият от хокхарите се провикна със смешно тънък и писклив гласец:

— Кои сте вие?

— Пътници за Кабасас.

Хокхарите ги изгледаха недоверчиво, след това вдигнаха глави към пътеката в планината.

— Къде са останалите от вашата група?

— Няма други, само ние сме. Можете ли да ни продадете лодка и малко храна?

Хокхарите свалиха оръжия.

— Тук храна се намира трудно — отвърна водачът. — А лодките са най-голямата ни ценност. Какво можете да ни предложите в замяна?

— Само шепа секвини.

— Какво полза от вашите секвини, след като трябва да идем в Кат, за да ги харчим?

Хелсе прошепна нещо в ухото на Рейт. Той се обърна към хокхарите:

— Добре тогава, ще си продължим по пътя. Чухме, че имало и други селца около езерото.

— Какво? Нима ще търгувате с дребни крадци и мошеници? Там всички са такива. Ще ви спасим от собствената ви глупост и ще направим отстъпка само за да не бъдем негостоприемни.

В края на краищата Рейт плати двеста секвина за лодка в поносимо състояние и провизии в количество, което според хокхарския вожд би трябвало да бъде достатъчно, докато стигнат Кабасас — няколко щайги със сушена риба, чувалче с корени, руло люта кора, пресни и сушени плодове. Срещу още трийсет секвина си осигуриха водач на име Цутсо, кръглолик, охранен младеж с широка усмивка. Цутсо заяви, че първата част от тяхното пътуване ще бъде най-опасната.

— В началото ще преминем праговете, след това Големия улей, нататък плаването вече е безпрепятствено.

По обяд, след като разпънаха едно малко платно, те напуснаха селцето на хокхарите и целия следобед се носеха по тъмните води към две скали, които бележеха края на езерото и началото на река Джинга. По залез-слънце лодката премина между скалите, върху всяка от които стърчаха руини, черни на фона на пепеляво кафявото небе. В подножието на дясната скала имаше неголяма ниша с каменист бряг — Рейт поиска да хвърлят котва там, за да прекарат нощта, но Цутсо отказа категорично.

— Тези замъци са обитавани от призраци. Нощем зли духове от древния Тчай скитат по брега. Да не искаш да ни се лепне някоя прокоба?

— Какво може да ни се лепне, ако призраците си стоят горе в замъците?

Цутсо го изгледа учудено и насочи лодката с твърда ръка към средата на течението. На миля по-надолу Джинга се разделяше около скалист остров и Цутсо откара лодката при него.

— Тук нищо от гората не може да ни стигне — обясни той.

Пътниците се навечеряха, изтегнаха се около огъня и през цялата нощ не бяха обезпокоявани от нищо, освен от тихи подсвирквания откъм гората и само веднъж, в далечината — от тъжния вой на нощните кучета.

На следващия ден преодоляха десетина мили с ужасяващи прагове, при което Цутсо безброй пъти оправда хонорара си, поне по преценка на Рейт. Междувременно гората се смали до бодливи шубраци, бреговете се оголиха и постепенно над всичко останало започна да доминира един нарастващ шум — мощен, оглушителен рев.