Читать «Градът на часките. Слуги на уонките» онлайн - страница 171

Рейт се върна в хана, където Хелсе вече беше пристигнал с черната лимузина. Атмосферата беше напрегната и враждебна, при вида на Рейт яосът скочи на крака.

— Времето не чака, а съм тук отдавна! Ела, ако не побързаме, ще изпуснем следобедната вагонетка за Верводей!

— Не смяташ ли, че точно това очакват убийците? Планът ти е лишен от въображение.

Хелсе повдигна раздразнено рамене.

— Имаш ли по-добра идея?

— Бих искал да изпробвам една.

— Лорд Чизанте няма ли въздухолет? — намеси се невъзмутимо Анахо.

— В момента е повреден.

— А друг не може ли да се намери?

— За подобна работа? Съмнявам се.

Изминаха пет минути. Хелсе отново взе думата.

— Колкото повече чакаме, толкова по-малко време ти остава — той посочи към прозореца. — Виждаш ли двамата мъже с кръгли шапки? Чакат те да излезеш. Сега вече не можем да използваме и колата.

— Иди и им кажи да си вървят — предложи Рейт.

— Не и аз — разсмя се Хелсе.

Измина още половин час. Зарфо влезе с наперен вид във фоайето и поздрави групата с махване на ръка.

— Готови ли сме?

Рейт посочи убийците на площада.

— Очакват ни.

— Отвратителни създания — съгласи се Зарфо. — Само в Кат търпят такива — стрелна с крайчеца на окото Хелсе. — Този защо е тук?

Рейт обясни обстоятелствата, Зарфо погледна към Овала.

— Това ли е въпросната кола — черната лимузина със сребристосиния кръст? Ако е така, няма нищо по-просто. Ще отпътуваме с нея.

— Няма да се получи — възрази Хелсе.

— И защо? — попита Рейт.

— Лорд Чизанте не би искал да се забърква в подобна история, нито пък аз. Току-виж гилдията реши да издаде и на мен присъда.

Рейт се разсмя горчиво.

— А кой пръв ги потърси? Тръгваме към колата, ще караш като луд.

Хелсе се поколеба, огледа се намусено, сетне кимна.

— Щом настояваш.

Групата напусна хана и се запъти към колата. Убийците ги приближиха.

— Господине, струва ми се, че вие сте Адам Рейт?

— И какво, ако съм?

— Може ли да попитаме къде отивате?

— В замъка Син нефрит.

— Точно така — потвърди безизразно Хелсе.

— Надяваме се, че си давате сметка за наказанието, в случай че престъпите правилата?

— Да, естествено.

Убийците размениха няколко, думи шепнешком и единият от тях заяви:

— В такъв случай смятаме, че ще е най-добре, ако ви придружим.

— Няма място — заяви хладно Хелсе.

Убийците не му обърнаха внимание. Единият от тях тръгна към лимузината. Зарфо го дръпна за ръкава. Убиецът го погледна през рамо.

— А аз съм локхар — съобщи му Зарфо и го зашлеви с опакото на ръката си така, че го събори на земята. Вторият убиец го изгледа втрещено, после извади пистолет. Острието на Анахо пропя във въздуха и се впи в гърдите на убиеца. Първият все още се опитваше да се изправи, Зарфо го изрита с ужасна сила в брадичката, той тупна по очи и остана да лежи неподвижно.

— В колата — нареди Зарфо. — Време е да изчезваме.

— Какво фиаско — прошепна Хелсе. — Аз съм опозорен.

— Да се махаме от Сетра — провикна се Зарфо. — Ще изберем някой по-рядко използван път.

Лимузината се понесе по тесни улички и не след дълго излезе в полето.

— Къде ни караш? — попита Рейт.

— Във Верводей.