Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 81

Реакторът бе повреден непоправимо, което означаваше, че машината няма да може да измине и метър на собствен ход. Да, жива бях, но вместо бърза, ме очакваше бавна смърт.

А може би имаше надежда? Някак си не можех да повярвам, че съм обречена, нали все още бях частица от този свят. Трябваше да измисля нещо.

Но първо, какво точно се бе случило?

Изглежда, Поли Орхид и Вобо Ригмус ме бяха натикали в повреденото такси, след което ме бяха пратили на дневната страна да умра. Въпросът бе защо?

Не беше никак трудно да се досетя за отговора. Ако ме намереха мъртва в града, щеше да започне разследване. Щеше да се наложи да отворят файловете в системата „в случай на смърт“ и въпреки че те не бяха така изчерпателни, както би ми се искало, оттам щеше да стане ясно, че по някаква причина съм разследвала Саюри Накада и ЕИПИ.

И някой щеше да подреди уликите и целият им план щеше да бъде изложен на опасност от разкриване.

Но ако просто изчезнех, нямаше да се случи нищо подобно. Поне за известно време, докато някой не забележи, че ме няма. Можеше да отнеме седмици, дори повече. И дори когато най-сетне това станеше ясно, нямаше да знаят със сигурност, че съм мъртва, за да започнат официално разследване и да отворят ВСС файловете. Защото за последното е необходимо съдебно решение. Едва ли някой би се занимавал с това.

Нямаше никакъв шанс да ме открият случайно тук — на дневната страна. Тялото ми щеше да изсъхне, да се съсухри и да бъде отнесено от вятъра. А дори и да ме намереха, заедно с таксито, нямаше никакви доказателства, че става дума за убийство, а не за злощастен, случаен и напълно необясним инцидент, може би дори за странна форма на самоубийство.

Доста сигурен начин да се отърват от мен, наистина. Така никой нямаше да прониква в опасните ВСС файлове. Зачудих се кой ли го е измислил. Предположих, че е работа на доктор Лий.

И отново въпросът защо. Разбирах, че е умен. Какво обаче го бе принудило да стигне до това? Нима бях чак толкова голяма заплаха, че си заслужаваше да ме убият, вместо просто да ми разкрият „грандиозните си замисли“? Нямах представа, а и не виждах как мога да го разбера, докато съм в това изоставено такси. Всичко, което знаех, бе, че са ме пратили на сигурна смърт.

Само че аз нямах никакво намерение да умирам. Като се изключат всички обичайни причини, като например инстинкта за самосъхранение, просто не исках да им доставя това удоволствие. Нямаше да се предам без борба, каквото и да ми струваше. Чукнах с пръст по китката си и казах:

— Спешен случай. Трябва ми такси, линейка или полицейска кола̀.

Гласът ми беше пресипнал и дрезгав. Кърпата в устата бе изсмукала всичката влага, а сухият въздух в купето бе попречил на възстановяването.

Предавателят не реагира. Никакъв звук. Може би беше чул командата ми и се опитваше да я изпълни, но не беше в състояние да се свърже.