Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 80

Давах си ясна сметка, че ситуацията ми е крайно незавидна. Куполът осигуряваше известна защита — но почти минимална, тъй като в пределите на града нямаше нужда от каквито и да било предпазни мерки — но аз си давах сметка, че ултравиолетовите лъчи на слънцето вече са причинили сериозни увреждания на кожата ми, а може би и на очите. Вероятно се нуждаех от болнично лечение.

Само дето нямаше никакъв начин да го получа. Нямах и най-малка представа къде се намирам — знаех само, че съм някъде на дневната страна, а тъй като бях в същото такси, предполагах, че все още съм на Епиметей.

Нямаше никаква надежда в обозримото бъдеще планетата да се завърти и да се озова на безопасната тъмна страна.

Беше също така повече от ясно, че никой няма да дойде, за да ме прибере, и че ако искам да стигна до Нощния град и кратера, ще трябва да го направя със собствени сили. Никой не се интересуваше от мен. Никой нямаше да забележи, че съм изчезнала, докато не станеше твърде късно. Единственият ми роднина на планетата бе брат ми ’Чан, но той се обаждаше веднъж на месец, а последния път се чухме само преди седмица. Все още имах няколко приятели, но дори да забележеха отсъствието ми, щяха да решат, че съм някъде по работа и че ще се появя след няколко дена в „Луи“.

Зачудих се дали някой няма да забележи изчезването на таксито и да го потърси, но отхвърлих и тази възможност. Вече бях забелязала, още преди да изгубя съзнание, че прилича на самостоятелно такси, и един поглед към табелката над мястото на пътника го потвърди. Това такси бе самотник също като мен, откупено от „Светкавичен транспорт Киао“ преди повече от година.

Плъзнах поглед по мъртвото контролно табло и потъмнелия екран и потреперих, споходена от мисълта, че вероятно ще трябва да изляза навън и да вървя под слънцето.

Надявах се, че все още има друга възможност. Наведох се напред и продължих да оглеждам.

Контролното табло беше разбито, централният процесор, мозъкът на кола̀та, бе строшен, машината беше мъртва, без капчица съмнение.

Опитах се да задействам някоя от допълнителните системи. Нито една не изглеждаше сериозно засегната: нещастната лоботомизирана машина бе летяла на собствен ход. Щом Орхид и Ригмус — предполагах, че Бобо е не друг, а Бобо Ригмус — бяха успели да накарат лишения от мозък корпус да долети дотук, би трябвало и аз да се справя. Все някъде трябваше да има вградена резидентна програма, която да управлява машината.

И да имаше, не успях да я открия. Изглежда, бе прекъснато централното захранване. В началото все още се надявах, че това може да се поправи, ала след като порових малко, открих причината. Бяха поставили на захранването миниатюрна бомба със закъснител. Взривът бе отнесъл половината двигател.

За мое щастие, това бе отдалечената от мен половина, иначе вече щях да съм на оня свят — каквито вероятно бяха намеренията им. Сигурно бяха предполагали, че цялата машина ще избухне и от мен ще останат само радиоактивни парчета. Е, бях жива, но навярно бях получила солидно количество радиация, а нещастната кола̀ бе оставила радиоактивна диря, дълга поне десетина километра, преди да се удари в земята.