Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 79

Не смеех дори да предположа къде може да съм. Ярката светлина бе доста недвусмислен признак, но не исках дори да мисля за това.

Без да отварям очи, опипах наоколо и пръстите ми докоснаха захабена тапицерия. Протегнах се и установих, че мога да се движа свободно — вече не бях вързана. Имах нещо в устата обаче — парцала, който Орхид бе напъхал там. Издърпах го и го захвърлих настрана.

Свих и разгънах дясната си ръка — още ме болеше от отката, когато бях стреляла по шпиониращата камера. Китките и глезените ми бяха подпухнали, устата ми бе пресъхнала. Имах чувството, че все още не съм се освободила от остатъчните ефекти на наркотика, с който ме бяха приспали. Като се изключи изброеното, иначе си бях почти здрава.

Повече не можех да установя със затворени очи. Вдигнах ръце, за да ги засенча, после надзърнах предпазливо.

Този път беше малко по-добре. С примижаване и чести премигвания успях да съставя картина за обкръжаващата ме действителност.

Все още се намирах в таксито, но не пътувахме за никъде. Колата бе полегнала на земята, наклонена под странен ъгъл. Едната врата бе леко отворена — вероятно оттам чувах свистенето и воя на вятъра. Като се изключи това, си изглеждаше досущ каквато я бях видяла — разбитият капак и изтърбушената електроника. Седалките бяха съвсем неподвижни, екранът тъмнееше, датчиците бяха замрели, не премигваха дори аварийните светлини — във всеки случай нямаше как да ги видя на този блясък.

Всички цветове ми изглеждаха различно заради светлината, но нямах никакви съмнения, че точно това е таксито, в което ме бяха натикали.

Покривът беше прозрачен и картината, която виждах отвън, не напомняше по нищо за Нощния град. Не бях дори на тъмната страна. Цялото небе беше заслепяващо синьо, почти бяло, и знаех, че не е съвсем бяло, само защото по него бързо се носеха облаци, които пък бяха съвършено бели. Зловещо и чуждо небе, окъпано в светлина — повече, отколкото смятах, че има в цялата вселена.

И докъдето ми стигаше погледът — само гола земя, покрита с пясъци и камънак; сив пясък и черни скали с кафеникави жилки. Пустош, която се простираше до неописуемо далечния хоризонт. Бях прекарала целия си съзнателен живот на дъното на кратер, никога не бях виждала истински хоризонт, освен във филмите, и тази открита шир ми се струваше ужасяваща и страшна. Нямаше нищо между мен и останалата вселена — само голата пуста равнина.

И светлината, която се отразяваше от всичко — интензивно бяло сияние, ослепително бяло. Искреше в пясъците и скалите и оформяше призматична дъга над прозрачния купол на таксито.

Всичко това бе невероятно красиво, но по наистина мъчителен начин. Бях виждала и друг път толкова ярка светлина, но в ограничен участък и то само за няколко секунди. Да оглеждам целия този безграничен пейзаж, от хоризонт до хоризонт, лумнал от блясък, за мен бе съвършено ново преживяване, на което въпреки окаяното си положение не можех да не се възхищавам.