Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 8

Беше толкова развълнуван, че за малко да изхвърчи от диванчето, така че се изправих и преместих ръце напред.

— Хубаво де, а на мен как ще платите? — попитах и отново отпуснах ръка на скрития в бюрото сони-ремингтън.

Въпросът ми го накара да се сепне, макар че дори не бе видял дулото на пистолета. Намести се отново, облегна се назад и възглавниците направиха поредния отчаян и неуспешен опит да се нагодят.

— Всеки даде по нещичко — обясни. — По колкото има, така че се получи известна сума. Казват, че не вземате много, ако работата ви се стори интересна, и се надявам тази да е точно такава, защото нямаме кой знае колко.

— И колко е това „не кой знае колко“?

— Двеста и пет кредита. Може би малко повече, не мога да обещая.

Наистина не беше много, само че ми беше разпалил любопитството. Както бе казал — кой ще тръгне да купува земя и сгради в Западния край? Пълна глупост. Предположих, също както вероятно и той, че ще е някой, който готви измама в съучастничество с градската управа. Тези двеста и пет кредита не можеха да ми платят билета да напусна планетата, когато зората пукне, но щяха да стигнат за няколко обяда, а случаят наистина имаше някои интересни аспекти. Например бих могла да получа премия, ако разкрия и предам някой корумпиран градски чиновник или пък — ако реша, че съвестта ми е отишла на почивка — да получа своя дял от подготвящата се измама.

— Е, добре, г’ Уонг — въздъхнах. — Ще ми трябват сто кредита аванс и всички имена и адреси, с които разполагате.

Той се изцъкли и ченето му увисна като зейнало чекмедже.

— Искате да кажете, че ще го поемате?

В това хлапе нямаше и капчица класа. Зачудих се как изобщо си е намерило работа, дори стъргането на псевдопланктон, и бях готова да се обзаложа, че симбиотът му е издъхнал от занемара или срам… ако въобще някога бе имал симбиот.

— Да, г’ Пикънс — потвърдих. — Поемам случая.

С което приключихме. Той извади трансферната си карта и започна да ми прехвърля имената и данните на всички бездомници, които бе погнал събирачът на наеми. Дори не забеляза, че се обърнах към него с истинското му име, нещастникът му с нещастник.

2.

Разкарах Зар Пикънс от офиса и седнах да обмисля разказа му. Компютърът усили леко музиката, но я остави да поддържа лек и приятен фон; на холоекрана се меняха абстрактни изображения.

Работата ми ме е научила да съм мнителна, така че първото, което направих, бе да помисля дали самата аз не съм жертва на някаква измама. В първия момент цялата тази история ми заприлича на лоша шега. Там отвън, в подножието на западната стена, ако се изправиш на пръсти, почти можеш да видиш слънцето — стига, разбира се, да носиш защитни очила или да не ти пука, че ще си изпържиш ретините. След година никой няма да може да живее там, ако не носи очила и слънчобран; по-вероятно въобще няма да има никого.

Година ли? Два месеца вероятно ще са повече от достатъчни. Там има сгради, чиито горни етажи вече улавят светлината, а терминаторът се мести със сто трийсет и осем сантиметра на ден. Всички го знаят.