Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 7

— Е, добре, г’ Уонг — казах. — Какво мога да направя за вас?

Той пак ме изгледа разтревожено и каза:

— Не става дума за мен. По-точно — не само за мен.

Взе да ми писва цялото това увъртане. Изобщо нямах желание да му изтръгвам подробностите с ченгел.

— Хубаво де. Казвайте, каквото имате да казвате, и да почваме. Или да приключваме.

Отново момент на колебание, след което най-сетне отвори уста.

— Живея до стената на кратера — в Западния край. Там е евтино, сигурно го знаете.

Евтино? Бога ми, най-вероятно беше безплатно, поне десет високи сгради там вече бяха съвсем изоставени. Собствениците им бяха наясно, че не си струва да харчат средства за поддръжка и ремонт, след като слънцето е почти на хоризонта и може би дори вече озарява горните етажи. Та значи когато подобна сграда навлезе в опасния сектор или започнат да се сипят оплаквания, те просто я изоставят. Съвсем оправдано решение, поне според стандартите на Епиметей.

Не зная дали Пикънс имаше и други причини, но тази бе достатъчна да обясни защо ми е цъфнал собственолично — комуникационните линии в Западния край са, меко казано, ненадеждни.

Не казах нищо. Само кимнах.

Пикънс също кимна.

— Та значи, живеем си там и не пречим на никого. Никой от нас не прави нищо лошо, събрали сме се една групичка, преживяваме някак си, не нарушаваме законите. Разбирате ли?

Кимнах. Бездомниците не са нищо ново. Когато бях малка, се заселваха по стълбищата или в задънените улички, дори в пещери в кратерната стена, но постепенно се местеха към вътрешността. Особено тези на запад.

— Добре — рече Пикънс. — И значи преди две седмици се появи един мазен тип, зализан, с имплантирани жици и един як бодигард, и ни каза, че работел за новия собственик, че наемът се вдига и че ако не искаме да го платим, трябва да се измитаме.

Облегнах се лекичко назад и пуснах дръжката на пистолета — разговорът приемаше интересна посока. Интересна… или може би отиваше в задънена улица. Защото ако ставаше дума за някаква измама, беше толкова очевидна, че даже бездомниците щяха да я забележат. Сплетох ръце на тила си, изтегнах се назад и попитах:

— Нов собственик?

— Нали това казах.

Кимнах.

— После?

Пикънс сви рамене.

— Ами… това е всичко.

— И какво очаквате от мен?

За миг той ме изгледа объркано, после се отпуши:

— О, я стига, Хсинг! Искаме да ни отървете от този тип, естествено. — Гласът му се извиси и стана заплашителен. — Имам предвид — какви са тия дивотии за нов собственик? Кой ще купи имот в Западния край? Слънцето се издига, маце! Никой не е луд да купи земя в Западния край, тъй че кой ще повярва на тази история? Тоя тип сто на сто е някакъв мошеник, но когато се обадихме в градската служба, ни казаха, че всичко е законно и не можем да повикаме полиция, а дори и да го прогоним тоя мазник и горилата му със собствени сили, шибаният нов собственик ще прати някой друг. Трябва ни човек, който да изясни нещата. Имам предвид, че няма къде да идем, нито можем да платим шибания му наем!