Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 73

— Вие сте Карлайл Хсинг, нали? — попита брадатият.

Започвах да си мисля, че твърде много хора знаят коя съм. Реших да не отговарям.

— Вие трябва да сте — продължи той. — Поли ми каза, че си пъхате носа където не ви е работа.

Продължавах да мълча. Вече знаех поне откъде ме познава. Какво пък, рекох си, градчето ни не е чак толкова голямо, сигурно е нормално.

Доктор Лий — ако това бе той — намести пръст на спусъка и се покашля. После каза:

— Мисля, че ще е най-добре да си вървите. Никой не ви е разрешавал да влизате тук и ми се струва, че нарушавате законите, като насочвате това пушкало към един от нашите учени.

— Не виждах друг начин да получа някои отговори.

— Няма да ги получите. Вдигнете ли оръжието, ще ви застрелям. Нека да уточня, че ще действам при самозащита, на територията на института, докато вас ще ви обвинят в опит за убийство. А сега, ако обичате, напуснете мирно и тихо нашето скромно учреждение и ще забравим за инцидента.

— Нищо не смятам да забравям — опънах се. После реших да сменя тактиката. — Вижте, нуждая се от някои отговори и пистолетът бе най-бързият начин да ги получа. Поне така смятах. Не може ли просто да приберем железата и да си поговорим?

— Няма за какво да разговаряме — заяви той презрително. Тонът му никак не ми хареса.

— Мисля, че има — възразих ядосано. — Освен ако не желаете всичко, което знам за намеренията на Накада да спре въртенето на планетата, да стане обществено достояние в мрежата.

Пистолетът му потрепери едва забележимо. Не мисля, че беше заради софтуерна корекция.

— Е, ще свалим ли оръжията? — попитах повторно.

— Не. — Той поклати глава. — Ако изкарате всичко това в мрежата, ще ви съсипем.

— Че какво толкова имам да губя? Щом знаете коя съм, проверете къде живея и с какво се прехранвам. Надникнете и в банковата ми сметка — сигурно го можете. Нищо не можете да ми направите, докато аз мога да ви създам ужасно сериозни неприятности. Пак питам, ще стане ли разговорът?

Този път двоуменето му бе по-продължително.

— Не сега. Трябва първо да го обмисля — да го обсъдя с другите.

— Ами хубаво де. Мога да почакам.

— Не зная колко време ще отнеме — посочи той.

— Аз не бързам. — Дарих го с безгрижна усмивка.

— Чуйте — рече той. — Не мога да ви оставя да се размотавате на воля из института, особено с този пистолет и това поведение. Излезте навън, вървете си и ние ще ви потърсим до… до двайсет и четири часа. Ако не го направим, ваша воля — изкарайте всичко, което знаете, в мрежата.

Замислих се върху предложението му, но ще призная, че не ми хареса. Всичко можеше да се случи през тези двайсет и четири часа. Като например да задействат голямата си бомба и да обезсмислят заплахите ми. Можеха да напуснат планетата дори само след час.

Изглежда обаче той категорично отказваше да обсъдим нещата тук и сега, а някой вече можеше да вика ченгетата или да пуска през вентилацията нещо, с което да ме приспи. Да не говорим какво можеше да се случи, ако нервите на брадатия тип не издържаха и започнеше пукотевица.

— Два часа — отвърнах. — И никой да не напуска града.