Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 36

Лично аз държах на естествения цвят и блясък на косата си, но това беше по-скоро заради хроничен недостиг на средства, отколкото поради някакви други причини. Зачудих се кои ли сега са най-известните фризьори и дали имат някаква връзка с „Накада Ентърпрайзис“.

После се сепнах. Това вече надминаваше всякакви разумни граници. По-добре да оставя издирването на компютъра, отколкото да си блъскам главата над толкова много случайни фактори.

Ярко святкане отгоре привлече вниманието ми — вдигнах глава, но беше късно, за да мога да определя дали бе изгорял метеор, антиграв, или смахнат пилот, който форсира двигателите в небето. Един от рекламизаторите се извиси над покрива и се опита да фокусира хололъч пред лицето ми — беше малък фалически символ, щръкнал над щорите на купето.

Бях се нагледала на подобни неща във фоайето на „Манхатън“, така че се облегнах и затворих очи. Останах така, докато таксито обяви:

— Пристигнахме.

— Благодаря. — Пъхнах картата в процепа, изчаках трансферът да бъде регистриран и я извадих. Този път кола̀та не отвори и дума за бакшиш и се озовах навън без никакви проблеми.

Бях точно пред моята сграда. Доближих вратата, тя ме позна, пропусна ме и се качих право в офиса. Когато влязох, камерата на Мишима вече бе увиснала зад прозореца — озъбих ѝ се, отново ѝ показах среден пръст, поколебах се дали да не докладвам в полицията за тормоз, после повдигнах рамене, седнах на бюрото и погледнах екрана.

Нищо ново. Никакви загадъчни послания и предложения. Никакви обаждания.

Не бях и очаквала, разбира се, освен ако Мишима не беше решил да се прави на остроумен.

Не бях очаквала и тази проклета камера да ме проследи чак дотук — беше ми казала, че не съм добре дошла в Капана, но вече не бяхме в Капана, а в милите ми бордеи. Какво търсеше зад прозореца, по дяволите?

Завъртях се с все стола към нея.

— Ей, чуваш ли ме?

— Да, Хсинг. Чувам те. — Гласът идваше от предавателя и нищо чудно, тъй като прозорецът беше затворен. Имах стандартен имплантиран приемник в главата: естествено, след като не можех да си позволя ръчен имплант.

— Какво правиш, по дяволите? — попитах.

— Държа те под наблюдение — отвърна машината.

— Или по-точно ме шпионираш.

— Ами такава ми е работата — отвърна машината с безизразен глас. — Нищо не мога да направя.

— Мислех, че ще ме следиш само докато съм в Капана — възразих. — Сега не сме в земите на Големия Джим, тук съм си у дома.

— Има промяна в нарежданията — обясни камерата. — Трябва да те следя, докато не узная какво си правила в Капана.

— Нарушаваш правото ми на личен живот — посочих.

— Ни най-малко, тъй като аз не съм легализирана личност и нямам свободна воля. Ако някой го нарушава, това е моят шеф.

— Е, значи все някой го прави, а не бива да го допускам, нали? — Затъмних прозореца и включих пълно екраниране.

Почаках малко, после отворих тясна цепнатина. Камерата висеше там; не правеше нищо, просто чакаше зад прозореца.

Щях да му го върна тъпкано на Мишима за това, но когато му дойдеше времето. Първо трябваше да се заема с по-важните проблеми.