Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 110

Поне се опитах да запазя достойнството си. Опитах се да действам според представите си за справедливост. Саюри си имаше достатъчно проблеми със сляпата си вяра в онова, което ѝ продаваха типове като Орхид и Лий. Не бих могла и аз да се наредя на опашката от негодници, каквото и да ми струва това.

Накада не ми бе направила нищо лошо.

Плюс още един, по-прагматичен довод. Изнудвачите не живеят дълго. Не беше проблем да ми плати това, което можех да поискам. Бихме могли да се спазарим, дори да сключим договор, без дори да казвам какво ѝ продавам, и тя щеше да е сигурна, че поне на първо време няма да се върна за още.

Но ако се полакомях за пари, какво щеше да ми попречи да го направя отново? Когато залозите растат, хората започват да се държат неразумно. Саюри го знаеше не по-зле от мен и току-виж вземеше мерки за това. И тогава някоя сутрин щяха да ме намерят в канавката, полуизядена от колония псевдопланктон.

А както казах, Саюри Накада не ми бе направила нищо.

Ако ставаше дума за Орхид, Ригмус или Лий, ако парите бяха у тях, тогава нещата щяха да са различни. Те ми бяха длъжници, също както аз все още бях длъжница на Мишима. Но аз имах приблизителна представа колко са успели да измъкнат и не беше достатъчно, за да ме съблазни. Знаех, че ако им го отнема, ще намерят начин да ми го върнат — щяха да са притиснати, а притиснатият в ъгъла хищник е способен да прибягва до неразумни постъпки. Ако им оставех достатъчно, нямаше да си заслужава да се занимават с мен.

Вярно, че ако си резнех дори малко от баницата на тези осмината, щях да мога да напусна планетата в относителен комфорт, но щях да си осигуря осем непримирими врагове, всичките също с перспективи да се преместят на Прометей.

Не зная. Истината е, че не бях премислила всички за и против. Действах по инстинкт, както правя обикновено. И освен това никога не изнудвам никого.

Проблемът бе, че нямаше как да го обясня на Мишима.

Оставаше още една последна подробност. Бях си свършила работата, беше време да си получа хонорара. Зар Пикънс ми дължеше сто и пет кредита.

Да го търся чрез компютъра беше безнадеждна работа. Така че повиках такси.

20.

Западният край вони. Не го бях забелязвала преди, но миризмата беше ужасна — гадна органична воня, събрана от стотици различни източници.

Слънцето се отразяваше във върховете на високите сгради по-ярко от всякога. Неволно потреперих.

Намерих адреса, който ми бе дал Пикънс. Звънецът не работеше и потропах на вратата.

От прозореца надникна възпълна жена и викна:

— К’о искаш?

— Търся Зар Пикънс.

— Е, няма да го намериш тука. Премести се на изток преди два дена. Пак го взеха на работа. Тез’ машини, зарад’ които го изгониха, са се потрошили. За к’во ти е?

— Дължи ми пари. Или някой от вас.

Тя ме изгледа.

— Ти да не си оназ’ детективката?

— Да — казах. — Карлайл Хсинг. Случаят е приключен. Открих кой е купил околните имоти и се споразумяхме да останете да живеете, без да плащате наем, докато пукне зората. Дойдох да си получа парите.