Читать «Градът на нощната страна» онлайн - страница 111

— Хъм, мамка му. Аз пари нямам.

— Кой тогава? От кого да си ги взема?

— Че знам ли? — Тя се прибра, но само след миг се появи пак. — Ей, благодаря ти за грижите!

У мен започна да се надига съмнение, че ще получа остатъка от хонорара, освен ако Орхид и Ригмус не цъфнеха пак тук, което се бях постарала да не правят.

Представих си физиономиите им, ако ида при тях и кажа: „Ей, момчета, я направете още едно кръгче, че не мога да си прибера хонорара“. Голям смях щеше да падне. Можеше и да го направят и да си получа парите, но не си заслужаваше. Не исках да разберат, че съм се прецакала.

Тръгнах да обикалям и да разговарям с бездомниците.

Никой не знаеше къде е Пикънс. Никой не знаеше нищо за моя хонорар. Никой не знаеше нищичко.

След петнайсет минути се отказах, махнах с ръка и повиках такси.

Открих Пикънс в градския справочник. И му се обадих.

Появи се на екрана веднага.

— Здравейте, г’ Пикънс — почнах учтиво.

— О, здравейте, г’ Хсинг — отвърна той. Стори ми се малко разтревожен.

— Тук имам един договор, който може да ви заинтригува. Споразумение да не бъдат гонени бездомниците от определени имоти в Западния край.

Той заизглежда още по-разтревожен и му трябваха цели два опита, за да попита:

— Това какво общо има с мен?

— Г’ Пикънс — отвърнах. — Става дума за работата, за която ме наехте тъкмо вие. Свършена е. Дължите ми сто и пет кредита.

— Не аз — възрази той. — Вижте, Хсинг, не става въпрос за мен. Аз вече не живея там. Взеха ме отново на работа и наех старата си стая в бордеите, където слънце не огрява. Не съм бездомник.

— Но вие бяхте човекът, който ме нае.

— Да, така е. Но бях само посредник.

— Нека тогава ти кажа нещо, посреднико. Направих каквото искаше. Едва не ме убиха и ми струваше доста повече от жалките сто кредита, които ми даде в аванс. Някой все трябва да дължи на някого останалите пари.

— Добре де, Хсинг, но не съм аз, кълна се. Виж какво, като се освободя от смяна, ще ида и ще поговоря с ония там, съгласна? Ще видя какво мога да направя.

— Е, добре. — Въздъхнах и затворих.

Ако извадех късмет, може би щях да си получа парите няколко часа след изгрев-слънце. Бях бясна и за да се ядосам още повече, направих финансова равносметка на случая.

Разходи за мрежата. За таксита. Питиетата в „Манхатън“. Медицински разходи. Цената на шпиониращата камера. Дори цената на куршума, с който я прострелях.

Не знаех как да калкулирам цената на разбитото такси — това, с което ме бяха зарязали на дневната страна, тъй като то бе собствено притежание. Но въпреки това изпитвах вина заради ужасната му съдба. Поставих го в отделна категория.

Горилите на Мишима също не вървяха безплатно, бях сигурна в това. Вероятно му дължах и за тях.

Дори без таксито, камерата и парите за лечение сумата пак надхвърляше жестоко жалките двеста и пет кредита — от които бях получила аванс само сто. Но ако сложех и тях в сметката, щеше да стане почти половин мегакредит.

Седях и гледах екрана с празен поглед. Изведнъж компютърът изписука. Натиснах едно копче, екранът се изчисти от цифрите и се появи Саюри Накада.