Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 155

— Мамка му — каза той, като вдигна очи към мен.

За пръв път от началото на нашето пътешествие видях в очите му нещо като истински страх.

— Не ми казвай, че си ги счупил. Само това не ми казвай.

— Аз съм ги счупил, така ли? И защо само аз да съм виновен? Защо просто не дойде да погледнеш лайното?

— Не искам да ти гледам лайното! — развиках му се аз, като вече не ме интересуваше дали през същата гора бродят врагове. — Кажи ми, че не са счупени!

Седнал на земята, той разкопча палтото си, извади кутията и я разгледа, за да провери дали е цяла, като прокара ръката си по летвичките на стените. После дълбоко си пое дъх, свали си дясната ръкавица и предпазливо пипна с голите си пръсти вътре в сламата.

— Е?

— Здрави са.

След като кутията отново беше на сигурно и топло място под пуловера на Коля, двамата продължихме на север. Той не спомена повече за историческото лайно, но аз бях сигурен, че ми се сърдеше, защото не бях отишъл да го видя. Сега, когато разказваше тази история на приятелите си, нямаше да има свидетел, който да я потвърди.

Всяка минута поглеждах нагоре, за да открия силния прожектор, който претърсваше небето. Понякога го изгубвахме от поглед за километър или два, скрит зад дървета или възвишения, но винаги го откривахме отново. С приближаването към Питер видяхме и други прожектори, но първият беше най-мощен — толкова ярък, че сякаш осветяваше луната, когато лъчът му преминаваше по далечните й студени кратери.

— Обзалагам се, че полковникът ще се изненада, когато ни види — каза Коля. — Сигурно вече ни смята за мъртви. Толкова ще се зарадва на яйцата, че ще го помоля за покана за сватбата на дъщеря му. Защо не? Жена му ще се влюби в нас. А може и да успея да танцувам с младоженката, да й покажа няколко стъпки, да й кажа, че нямам нищо против омъжените жени.

— Аз дори не знам къде ще спя тази вечер.

— Ще отидем при Соня. Изобщо не мисли за това. Сигурен съм, че полковникът ще ни даде някаква храна след всичко, през което минахме заради него, ще си я разделим с нея и ще се опитаме да запалим огън. А утре ще трябва да открия моя батальон. Ха, колко ще се изненадат момчетата, когато ме видят.

— Тя дори не ме познава, не мога да остана да живея при нея.

— Разбира се, че можеш. Нали вече сме приятели, Лев? Соня е моя приятелка, а ти си мой приятел; не се тревожи, у тях има предостатъчно място. Макар че сигурно няма да ти е толкова вълнуващо да нощуваш при нея, след като вече познаваш Вика, нали?

— Вика ме плаши.

— Мен също ме плаши. Но трябва да си признаеш, че доста я харесваш.

Усмихнах се, когато си спомних очите на Вика, плътната й долна устна, прецизната извивка на ключицата й.

— Тя сигурно си мисли, че съм много малък за нея.

— Може би. Но ти й спаси живота. Онзи куршум отиваше право в главата й.

— И на теб ти спасих живота.

— Не, аз щях да се справя с онзи фриц.

— Напротив, той беше хванал карабината и…