Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 131

Германецът поклати глава, отговори нещо кратко и ни махна да излизаме от бараката. Когато излязохме навън, аз попитах Коля какво му е казал.

— Казах му, че селяните мразят евреите дори повече от тях.

— А той какво каза?

— „Има си правилен начин да се прави това.“ Истински германец.

Коля се опитваше да намести новата си ушанка на голата си глава; беше му малка, но той успя да я издърпа достатъчно надолу, за да я завърже под брадичката си.

— Мислиш ли, че беше умно да се издаваш, че знаеш немски? След онова, което направиха вчера?

— Не. Мисля, че беше рисковано. Но сега поне няма да ни разпитват повече.

Пленниците вече бяха подредени в една колона; присвили очи срещу ярката светлина на сутрешното слънце, един по един пристъпихме към някакъв едър войник, измъчван от махмурлук, който едва си отваряше очите, докато ни подаваше по една кръгла бисквита, твърда и суха като камък.

— Това е добър знак — промърмори Коля, като почукваше с нокът по бисквитата си.

Скоро след това поехме на юг с ротата от планинската пехота, с наведени глави срещу вятъра. Днес вървяхме по пътя, макар че настилката беше скрита под няколко пласта сняг, изровен от следите на тежки машини. На няколко километра от сградата на училището минахме покрай една табела за Мга и аз я посочих на Коля.

— Ха. Кой ден сме днес?

Наложи се да преброя наум дните обратно до събота, за да му отговоря.

— Сряда. Утре трябва да се върнем с яйцата.

— Сряда… Значи не съм срал от тринайсет дни. Тринайсет дни… Какво става с цялата тази храна? Не е като да не съм ял нищо. Супата от Любима, малко салам, онези картофи с масло при момичетата, хляба от порциона… Какво прави там, просто си седи в стомаха ми на някаква шибана буца?

— Искаш да се изсереш, така ли?

Едик, възрастният селянин с брадата, беше чул Коля да се оплаква и се обърна да му даде съвет.

— Трябва да свариш малко кора от зърнастец и да изпиеш водата. Работи безотказно.

— Прекрасно. Виждаш ли зърнастец наоколо?

Едик хвърли поглед към боровите дървета край пътя и поклати глава.

— Не, но ще ти свирна, ако видя.

— Много ти благодаря. А дали ще можеш да ми намериш и вряла вода?

Едик вече се беше обърнал напред и се беше върнал на мястото си в колоната, защото един от войниците беше погледнал към нас.

Веднъж Сталин отишъл на посещение в един кооператив до Москва — започна Коля с гласа, с който разказваше вицове. — Искал да провери как напредват с изпълнението на плана за петилетката. Обърнал се към един селянин и го попитал: „Кажи ми, другарю, как са картофите тази година?“ Селянинът отговорил: „Отлично, другарю Сталин. Ако ги натрупаме на една купчина, ще стигнат чак до Господ на небето.“ „Но Господ не съществува, другарю селянин.“ „Както и картофите, другарю Сталин.“

— Този е стар.

— Вицовете стават стари само когато са добри. Иначе кой щеше да продължава да ги разказва?