Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 129

Последва мълчание, което ме накара да се замисля за вероятността всъщност да съм много скучен човек. Кой друг освен някой особено скучен човек щеше да каже нещо толкова банално? Ако някое прасе с блестящ ум, дете-чудо от кочината, беше посветило целия си живот на задачата да научи руски език и след като най-сетне го беше научило, беше чуло първо мен, сигурно щеше да се запита защо беше пропиляло най-хубавите си години в учене, когато можеше да се е търкаляло в калта и да се е тъпчело с помия заедно със събратята си.

— Астрономия ли си следвала?

— Да.

— Добре тогава, имам един въпрос. Във Вселената има милиарди звезди, нали така? Навсякъде около нас има звезди. И всички те излъчват светлина, а светлината пътува безкрайно. Тогава защо…

— Небето не е светло през нощта?

— Да! И ти ли си мислила за това?

— Хората много отдавна са мислили за това.

— О — казах аз. — Мислех си, че съм се сетил пръв.

— Не — каза тя и от начина, по който го каза, аз разбрах, че се усмихваше.

— Добре, тогава защо е тъмно през нощта?

— Защото Вселената се разширява.

— Наистина ли?

— Аха.

— Не, имам предвид, ясно, че Вселената се разширява — излъгах аз.

Как така се разширяваше Вселената? Вселената не беше ли всичко, което съществуваше? Как беше възможно всичко, което съществува, да се разширява още повече? Накъде се разширяваше?

— Просто не разбирам как това отговаря на въпроса за светлината на звездите.

— Сложно е — каза тя. — Отвори си устата.

— Какво?

— Шшт. Отвори си устата.

Подчиних се и тя пъхна една коричка ръжен хляб в устата ми.

За разлика от твърдите като камък комати, които раздаваха като дажби в Питер, този наистина имаше вкус на хляб — на кимион, мая и изгоряло мляко.

— Вкусно ли е?

— Да.

Късче по късче, тя ме нахрани с цяла филия от хляба. Когато филията свърши, аз продължих да се облизвам и да чакам още, макар и да знаех, че няма да има повече.

— Стига толкова. Трябва да запазя останалото за утре. Твоят приятел също ще огладнее.

— Благодаря ти.

Тя изръмжа в отговор и се опита да се намести по-удобно

— Той се казва Коля. Просто да знаеш. А аз съм Лев.

Тя отговаряше само на половината от моите реплики и последната явно не беше от тази половина. Надявах се да каже „Аз съм Вика“ така че да мога да отговоря: „Да, знам. Съкратено от Виктория, нали?“ По някаква причина си мислех, че това е много остроумна забележка, макар че Вика винаги беше съкратено от Виктория.

Заслушах се в дишането й, като се опитвах да преценя дали е заспала. Реших да проверя, като прошепна един последен въпрос.

— А след като си следвала астрономия, всъщност не разбирам… Как стана снайперистка?

— Започнах да стрелям по хора.

Това ми звучеше като край на разговора, така че млъкнах и я оставих да спи.

По-късно пред нощта се събудих, защото един от възрастните селяни от другата страна на бараката започна да кашля. Докато го слушах как се дави в храчка, която сигурно се беше събирала в дробовете му още от царуването на Александър III, постепенно осъзнах, че в съня си Вика се беше облегнала на мен, така че бузата й беше отпусната на рамото ми. Усещах как се повдигат и спускат гърдите й, тик на вдишване и так на издишване. До края на нощта останах възможно най-неподвижен, за да не я събудя, за да я задържа до себе си колкото мога повече.