Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 128

— Астрономия.

— Аз съм от литературния факултет. В Ленинградския университет.

В продължение на следващите няколко минути той не спря да бърбори за Шчедрин, Тургенев и техните недостатъци, след което изведнъж заспа, протегнал дългите си крака пред себе си, така че самият аз бях принуден да седя с крака, свити до гърдите. Селяните също започнаха да заспиват един по един, макар че тук-там шепнешком продължаваха да се водят отделни спорове.

Топлината на всички скупчени тела поддържаше температурата в бараката поносима. Преди да ни натъпчат вътре, бях успял да събера няколко шепи сняг, за да го разтапям в устата си в тъмното. Не бях ял нищо от ловджийската колиба, където двамата с Коля си бяхме разделили една шепа орехови ядки, взети от къщата на момичетата, но цял ден без храна не беше нищо ново за мен. От началото на обсадата всички в Питер бяхме станали специалисти по глада, като всеки си беше разработил различни техники, за да се разсейва от мисълта за храна.

Бях прекарал много гладни нощи в апартамента в „Киров“, като изучавах „Триста шахматни партии“ от Тарраш. „Винаги поставяйте топа зад пешката — учеше той. — Освен когато това е неправилно.“ Тъй като нямах учебник по шах или радио, трябваше да измисля друг начин да занимавам мозъка си по време на дългото очакване на съня. Докато в бараката ставаше все по-тихо, аз все по-осезаемо усещах присъствието на тялото на Вика, притиснато в моето. Когато обръщаше главата си, за да глътне въздух от процепа между дъските, косата й ме докосваше по носа. Миришеше на мокро куче. Аз бях възпитан да бъда придирчив — майка ми не търпеше и една мръсна чиния в умивалника, смачкана кърпа в банята или неоправено легло. Когато бяхме малки и тя ни търкаше във ваната, кожата ми почервеняваше от гъбата в ръцете й. Понякога, когато майка ми беше заета да готви за поредното събиране у дома, ме къпеше баща ми и аз възприемах това като помилване, защото той просто ме заливаше с топла вода, твърде зает да ми разказва някоя приказка. Любимата ми история беше „Сказание за кривогледия левак от Тула и стоманената бълха“, която той ми разказваше по памет отново и отново.

Бях възпитан да държа на чистотата и забелязвах, когато някой не държи на нея — когато близнаците Антоколски имаха черно под ноктите или някой учител се беше покапал със супа по яката. Но миризмата на мокро куче, която се излъчваше от Вика, не ме притесняваше. Разбира се, към този момент всички бяхме потънали в мръсотия — самият аз сигурно вонях на риба, престояла цяла седмица, но това нямаше нищо общо с неприятните миризми. Острият аромат на нейното тяло ме караше да си представям как я облизвам, за да я измия.

— Мислиш ли, че наистина ще ни закарат в Естония? — попитах я аз.

Мисълта за Вика беше начин да не мисля за глада; сега обаче ми трябваше някаква друга мисъл, за да спра да мисля за нея. Позата, в която седях, не беше удобна за такива мисли.

— Не знам.

— Никога не съм ходил в Архангелск. Сигурно е много студено.