Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 126

Офицерът от Айнзацгрупен вече не поглеждаше към тях. Той закопча палтото си, сложи си кожените ръкавици и се отправи към паркираните джипове. Грамотните пленници стигнаха с маршова стъпка до тухлената стена на училището, която нямаше прозорци, където ги спряха и ги накараха да се обърнат. Дори в този момент все още не осъзнаваха какво се случваше с тях. Как да го осъзнаят? Те бяха добри ученици; бяха издържали изпита и ги бяха наградили заради това.

Погледнах към Вика, но тя се взираше в далечината, защото не искаше да види какво ще последва.

Германските войници насочиха полуавтоматичните си карабини и започнаха да стрелят в редиците на руснаците. Продължиха да натискат спусъка, докато не изпразниха пълнителите си, а руснаците не се превърнаха в разкъсана маса на земята, над която се издигаше дим от овъглените им палта. После германците презаредиха, отидоха до стената и се заеха да стрелят по веднъж в главата на всички, които все още дишаха.

Забелязах как офицерът от Айнзацгрупен поздрави младия гологлав войник пред училището, който зареждаше резервоарите. Офицерът му каза нещо, което явно беше смешно; младият войник се разсмя и кимна в знак на съгласие. Офицерът се качи в един от джиповете и потегли. Младият войник събра празните бидони и ги понесе към училището. Направи само няколко крачки, после спря и вдигна очи към небето. Вече ги чувах и аз — самолетни двигатели, които мъркаха някъде високо над нас. Сребристите бомбардировачи „Юнкерс“ летяха на запад, във формации по три, на път за първата бомбардировка за вечерта. Три, после още три и още три, докато не изпълниха цялото небе като мигриращи птици. А всички ние на земята — и оцелелите пленници, и германските пехотинци — мълчаливо стояхме и гледахме прелитащите самолети.

21

ПРЕЗ НОЩТА НИ ЗАТВОРИХА в една барака зад училището — бяхме трийсет и пет души, натъпкани на място, в което можеха да спят удобно може би осем. Никой не можеше да легне както трябва. Аз седях свит в ъгъла, между Коля и Вика. Това не беше добре за гърба ми, но беше добре за дишането — процепите между дъските на стената бяха единственото място, през което в бараката влизаше въздух, и когато ме обхващаше твърде силен пристъп на клаустрофобия, можех да обръщам глава и да вдишвам от студения чист въздух навън.

Беше съвсем тъмно. Германските войници бяха заковали вратата на бараката от външната страна; бяха оставили пазачи отвън, които разговаряха помежду си и палеха цигари, но въпреки това пленниците говореха за бягство. Не виждах лицата им, така че все едно слушах някоя от радиопиесите, които обичаше майка ми.

— Казвам ти, можем да строшим стената като орехова черупка. Един от нас да я натисне с рамо, ще пробие от другата страна.

— Мислиш ли? Да не си дърводелец? Защото аз съм. Докато ни вкарваха вътре, успях да разгледам стените. Това е сребърна бреза. Здраво дърво.