Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 125

— Откъде са дядо ти и баба ти?

— От Москва.

— И четиримата?

— Да.

Вече лъжех автоматично и дори не се замислях за думите, преди да ги изрека.

— Родителите ми са се запознали там.

— Не ми приличаш на руснак. Ако трябваше да позная, щях да предположа, че си евреин.

— И ние така му викаме — обади се Коля, като ми разроши косата и се ухили. — Малкият евреин! Направо пощурява. Но вижте само този нос! Ако не познавах семейството му, и аз щях да се закълна, че е юдеин.

— Има евреи с малки носове — каза германецът. — Както и други хора с големи носове. Не бива да си правим прибързани заключения. Преди няколко месеца видях във Варшава една еврейка с коса, която беше по-руса от твоята.

Той посочи към голата глава на Коля, усмихна се и му намигна.

— И съм сигурен, че не беше боядисана. Нали схващаш?

— И още как — отговори Коля и на свой ред се усмихна.

— Не се тревожи — каза ми германецът. — Все още си млад. Всички преживяваме неловка възраст. Но я ми кажи, можеш ли да четеш по-добре от твоя приятел?

Сведох очи към вестника в ръцете си.

— Знам, че това е „Сталин“ — казах и посочих думата. — А това е „другарят“?

— Да, трябва да се започне отнякъде.

Той ми се усмихна бащински, потупа ме по бузата и взе вестника от ръцете ми. Помислих си, че може дори да е съжалил за това, че ми беше казал как приличам на евреин.

— Много добре. Ще правиш компания на твоя приятел в Естония. Няколко месеца тежка работа не са навредили на никого. И без това всичко ще свърши скоро.

— А ти… — каза той и пристъпи към Вика, която беше последна в редицата. — Още едно дете. Какво ще ми покажеш?

Вика сви рамене и поклати глава, без да вдига очи към него, после протегна непрочетения вестник към офицера от Айнзацгрупен.

— Да, поредната победа на болшевишката образователна система. Добре, вие тримата отидете наляво.

Пристъпихме сред ухилените неграмотни. Един от тях беше работил в стоманолеярна и останалите се бяха събрали около него, за да слушат разказа му за ужасната жега и рисковете при работата с разтопен метал. Предателят на Марков стоеше в края на групичката и потъркваше ръцете си, за да ги стопли, но никой не му обръщаше внимание.

— Това ли беше Абендрот? — прошепнах на Вика.

Тя поклати глава.

— Абендрот е с чин щурмбанфюрер. Четири сребърни звезди на пагоните. Този имаше само три.

Преводачът на ротата броеше двете групи от пленници, като сочеше главите им с пръст и мърдаше устни. Когато приключи, той съобщи на офицера:

— Петдесет и седем грамотни. Трийсет и осем неграмотни.

— Много добре.

Слънцето беше залязло и въздухът ставаше все по-студен. Офицерът от Айнзацгрупен отиде до сгъваемия стол, където беше оставил палтото си, докато войниците подредиха грамотните пленници в две колони и им наредиха да потеглят. Руснаците весело махаха на необразованите си другари, докато минаваха покрай тях. Този път маршируваха стегнато, съвсем различно от начина, по който се бяхме тътрили всички по-рано през деня. Вървяха в крачка: леви, десни, леви, десни. Пленниците искаха да направят добро впечатление на германските си господари и да докажат, че наистина заслужават шанса да изрязват статии от вестниците във Виборг, докато са в плен.