Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 114

Видях как Корсаков се обърна, за да стреля по преследвачите. Преди да успее да натисне спусъка, един куршум отнесе долната му челюст от черепа. Той примигна, все още с будни очи, макар че половината му лице вече беше откъснато. Профучах покрай него, нагоре по една стръмна оврага и надолу от другата й страна, където в едно тясно дере течеше поток, захранван от разтопения сняг, и водата клокочеше и се извиваше между камъните и падналите клони.

Подчиних се на някакъв неосъзнат инстинкт и се отклоних от досегашния си курс, за да последвам течението на потока, като тичах надолу по хлъзгавите камъни — по-бързо, отколкото можех да бягам в снега. Тялото ми очакваше неизбежния куршум, който щеше да се забие като кирка между лопатките ми и да ме събори по очи в студената вода. Въпреки всичко бях необяснимо пъргав, краката ми избираха следващото място, на което да стъпят, без да се допитват до мозъка ми, ботушите ми вдигаха пръски ледена вода и нито веднъж не се препънах.

Не знам колко дълго тичах и колко далеч бях стигнал, но най-сетне се наложи да спра. Скрих се зад дънера на една древна борика с отпуснати клони, натежали от мокър сняг, и седнах в сенките, като се опитвах да възстановя дишането си. Краката ми не искаха да спрат да треперят дори след като притиснах ръцете си върху бедрата, за да ги успокоя. Когато дробовете спряха да ме болят, надникнах зад дънера на дървото нагоре по склона.

Към мен се приближаваха трима мъже, с пушки в ръцете си, като тичаха с равномерна крачка. Нито един от тях не беше с германска униформа. Най-близкият беше с бялата униформа на войник от скиорските части и аз осъзнах, че това беше партизанинът, когото бях видял да пъха в устата си пръста на онзи мъртвец, за да му вземе венчалната халка. Марков — така го наричаха останалите.

В този миг го обичах с цялото си сърце, обичах очуканото му червено лице и дълбоко разположените очи, които едва на предишната вечер ми се струваха изпълнени със смъртоносни намерения.

Зад него тичаше Коля и аз се разсмях с глас, когато го видях.

Бях се запознал с него в петък вечерта и дори не бях започнал да го харесвам до понеделник, но сега, във вторник следобед, ми се искаше да се развикам от радост, че го виждам жив. По време на бягството си беше изгубил астраханския си калпак и русата му коса падаше на челото му, докато не я отметне назад. Той се обърна да каже нещо на мъжа до себе си, като се усмихваше широко, и аз разбрах, че му казваше някаква много смешна шега.