Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 115

Мъжът до него се оказа Вика. За разлика от Коля тя беше успяла да запази кепето си от заешка кожа; беше спуснато до веждите й, но дори от това разстояние виждах как сините й вълчи очи се стрелкат насам-натам под заешката козина. Това, което каза Коля, не й се стори забавно. Сякаш дори не го слушаше. На всеки няколко крачки се обръщаше, за да се огледа за преследвачи.

Бягството ми сигурно не беше продължило толкова дълго (двайсет минути? десет?), но вътрешността на ловджийската колиба ми изглеждаше като спомен, откраднат от някой непознат. Истинският ужас — искрената вяра, че животът ти всеки момент ще свърши по насилствен начин — изтрива от мозъка всичко останало. И дори след като видях Коля, Вика и Марков, макар че лицата на тримата ми се струваха най-красивите лица в цяла Русия, аз не можех да извикам имената им или да помахам с ръка. Сянката между отпуснатите клони на бориката беше моето сигурно скривалище. Откакто бях влязъл в нея, не ми се беше случило нищо лошо. Германците не ме бяха открили. Не бях видял ничия челюст да бъде откъсната от лицето, като остави само озадачените очи над нещо като отпадъците от месо, които остават по пода на кланицата. Не можех да помахам на Коля, макар че през последните четири дни той беше станал най-добрият ми приятел.

Може би леко бях променил положението си или бях потреперил — но явно бях предизвикал някакъв слаб шум, защото Вика се завъртя към мен, притиснала приклада на карабината си към рамото, насочила цевта към главата ми. Дори тогава не успях да отворя уста навреме, за да си спася живота. Можех просто да извикам името й. Всяко изречение на руски щеше да свърши работа.

Но въпреки че седях в дълбока сянка, закрит от провиснали клони, затрупани със сняг, Вика някак си позна лицето ми и не натисна спусъка.

— Това е твоят малък приятел — каза тя на Коля. — Може да е ранен.

Коля изтича при мен, като избута настрани клоните на бориката, сграбчи ме за реверите на палтото и ме завъртя целия наляво и надясно, за да ме огледа за дупки от куршуми.

— Ранен ли си?

Аз поклатих глава.

— Ставай тогава — каза той и ме вдигна на крака. — Те идват след нас.

— Късно е — каза Вика.

Двамата с Марков бяха дошли при нас в убежището на сенките и тя посочи с цевта на карабината си нагоре по склона.

На хребета, на по-малко от двеста метра разстояние, се бяха показали германци с бели анораци, с готови за стрелба карабини, които пристъпваха внимателно и оглеждаха околността за засади. Отначало бяха само неколцина войници, които си проправяха път в дълбокия сняг, но след тях идваха още и още, докато целият склон не започна да гъмжи от хора, които искаха да ни убият.

Марков извади бинокъл от един джоб на гащеризона си. После се загледа през него в авангарда на германците, които се спускаха по хълма.

— Първа планинска дивизия — прошепна той, като подаде бинокъла на Вика. — Виждаш ли еделвайса на пагоните им?

Тя кимна и му направи знак, че няма нужда от бинокъла. Между двете колони от униформени войници вървеше стадо от военнопленници, отпуснали глави между раменете си. Войници от Червената армия с мръсни униформи крачеха до зашеметени цивилни, облечени с това, което бяха успели да докопат, докато германците бяха атакували родните им села. Някои нещастници бяха по ризи, без палта, ръкавици или шапки. Влачеха се през снега, без да вдигат очи и без да продумват, и вървяха право към нас.