Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 111

— Предложих им пари, за да мина пръв, но всъщност нямах пари в себе си, а те не бяха чак такива кретени, че да приемат запис. Казах им, че трябва да се връщам в батальона, а единият ми вика: „Нова година е! Всички са пияни! Ако се върнеш до сутринта, няма да имаш проблеми.“ Помислих си, че сигурно е прав, а те продължаваха да си подават бутилката, така че започнах да пия с тях и скоро вече пеех шибаните им селски песни най-силно от всички. И след един час най-сетне влязох при Роза. Тя е мило момиче — не ме интересува какво казват за курвите — и ме пусна за хляба, който ми беше останал, а той не беше много. Но ми каза, че путката я боли, така че вместо това ми направи една свирка. Петнайсет минути по-късно аз пак съм готов, тя се смее и вика: „Дай ми ги на мен такива младички“, и ме пусна да вляза в нея, много бавно, много леко. И после още веднъж, след половин час. Сигурно я напълних с един литър сперма отгоре и отдолу.

Обзе ме неловкото усещане, че Коля отново се възбуждаше и сега, докато разказваше тази история.

— Значи си изпуснал колата за обратно.

— О, изпуснах я с няколко часа. Но не се притеснявах, щях да намеря някоя друга кола, която се връща в батальона. Познавам повечето от момчетата, които пренасят съобщения, нямаше да е толкова сложно. Трябваше да ме видиш как излязох от блока на Роза. Съвсем различно човешко същество от това, което влезе. Спокоен, с широка усмивка, с бодра крачка. Излизам навън, само дето не подскачам по тротоара, и в този момент ме спира патрул на НКВД — четири мръсни копелета. Някакъв иска да ми види разрешителното за отпуск. Аз му казвам, че нямам разрешително за отпуск. Казвам му, че нося съобщения по заповед на генерал Штелмах — човекът се готви за битка, трябват му пушки, трябват му снаряди, няма време да подписва някакви лайняни разрешителни за отпуск. Штелмах май е от твоето племе. Знаеше ли?

— Тази история има ли край? Или ще продължаваш да ми говориш, докато умра?

— Този малък надут милиционер, който ме разпитва, още има мустачки като на Хитлер. Човек би си помислил, че всеки руснак, който е имал мустачки като на Хитлер, вече би трябвало да си ги е обръснал, но не — тази путка още си мисли, че му отиват. И ме пита защо нося съобщения от генерал Штелмах в някакъв жилищен блок във Виборгски район. Аз решавам, че истината не е навредила на никого, решавам да се оставя на неговата човечност. Намигам му и обяснявам, че съм решил да топна чушката, докато чакам колата обратно до щаба на генерала. Човек би си помислил, че той ще се ухили, ще ме тупне по гърба и ще ми каже следващия път да си нося разрешително за отпуск, когато излизам от батальона. Все пак от четири месеца съм на фронта, докато това мустакато джудже се е фръцкало из Питер, за да арестува войниците, които са се върнали да донесат парче месо или чувалче ориз на семействата си. И точно там ми беше грешката. В това, че реших да се оставя на човечността на един бюрократ. Той накара хората си да ме закопчаят, после ми се усмихна едно такова, с превъзходство, и ми обясни, че генерал Штелмах всъщност е в Тихвин, на двеста километра оттам, и току-що е спечелил някаква важна битка.