Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 109

От вонята на лайна очите ми се насълзиха, но скоро пушекът от мангала я замаскира донякъде, а от огъня и телесната ни топлина в колибата стана почти уютно. В този момент вече можех да заспя навсякъде и след като си постлах моряшкото палто на баща ми и сгънах шала си, за да си направя възглавница, поне веднъж в живота си потънах в сън броени секунди след като бях отпуснал главата си върху нея.

Миг по-късно Коля ме сръчка в ребрата.

— Ей — прошепна той. — Буден ли си?

Продължих да стискам очи, като се надявах да ме остави на мира.

— Сърдиш ли ми се? — попита ме той.

Устата му беше точно до ухото ми, така че можеше да шепне директно в черепната ми кутия, без да притеснява останалите. Искаше ми се да го ударя, за да го накарам да млъкне, но не исках да ме удари в отговор.

— Не — казах аз. — Заспивай.

— Извинявай, че те излъгах. Въпреки че си мислех, че ще умрем, няма значение. Не биваше да го правя.

— Благодаря ти — казах му аз и се обърнах настрани, като се надявах да схване намека.

— Обаче заглавието ти харесва, нали? „Дворната хрътка“? Знаеш ли какво означава?

— Моля те… моля те, остави ме да спя.

— Извинявай. Заспивай, разбира се.

Следващите трийсет секунди изминаха в мълчание, но аз вече не можех да се отпусна, защото знаех, че той е съвсем буден, гледа в тавана и всеки момент ще ми зададе поредния си въпрос.

— Искаш да разбереш истината, нали? Защо не съм с моя батальон?

— Можеш да ми кажеш утре.

— Не бях виждал момиче от четири месеца. Топките ми дрънчаха като църковни камбани. Да не мислиш, че се шегувам? Аз не съм като теб. Нямам твоята дисциплина. Изчуках първото си момиче едва три дни след като свърших за пръв път. Бях на дванайсет години, нямах косми на топките, но го набутах на Клава Степанович в парното помещение — пльонк, пльонк, пльонк.

„Пльонк, пльонк, пльонк“?

— Все едно съм гладен, разбираш ли? Ако мине една седмица без това, не мога да се съсредоточа, мозъкът ми не работи, обикалям окопа и ми стърчи ей дотук.