Читать «Градът на крадците» онлайн - страница 108

Дори Корсаков и хората му да се чувстваха виновни за това, че ударът им по-рано вечерта беше предизвикал масово убийство на невинни хора, те не го показваха по никакъв начин в разговора, който проведоха шепнешком помежду си. Врагът вече ни беше обявил тотална война в момента, в който беше нахлул в нашата страна. Те се бяха заклели, многократно и официално, да опожарят нашите градове и да поробят нашето население. И ние нямаше как да се сражаваме умерено с тях. Нямаше как да водим половинчати бойни действия срещу тотална война. Партизаните щяха да продължават да убиват нацисти; нацистите щяха да продължават масово да избиват невинни цивилни; и в крайна сметка фашистите щяха да си дадат сметка, че няма как да спечелят войната, дори ако убиват по трийсет цивилни за всеки от своите убити войници. Аритметиката беше брутална, но бруталната аритметика винаги работеше в полза на Русия.

Вика се спусна от върха на канарата. Корсаков отиде при нея, за да обсъдят положението. Докато минаваше покрай нас, той промърмори на Коля:

— Дотук беше с Новое Кошкино.

— Няма ли да ходим?

— Защо да го правим? Цялата идея беше да пристигнем преди изгрев-слънце и да отидем на лов за Айнзацгрупен. Но подушваш ли дима? Айнзацгрупен вече са излезли на лов за нас.

18

ПАРТИЗАНИТЕ ИМАХА СКРИВАЛИЩЕ НА няколко километра от брега на езерото Лагода — изоставена ловджийска колиба на един хълм, покрит с гъста борова гора. Най-сетне пристигнахме там един час преди да се зазори, когато небето търпеливо променяше цвета си от черно на сиво, а в проясняващия се въздух се сипеше лек сняг. Всички явно смятаха, че снегът е добра поличба, защото покрива следите ни и предвещава по-топъл ден.

По пътя към колибата бяхме прекосили един хребет, от който се виждаше друго горящо село. Огънят гореше безшумно, а малките къщи се сриваха в пламъците, без да се оплакват, като вдигаха в небето дъжд от искри. Отдалеч това изглеждаше красиво и аз си помислих колко е странно, че насилието толкова често е приятно за окото, като гледката на трасиращи куршуми през нощта. Докато минавахме покрай селото, чухме изстрели на не повече от километър разстояние от нас — седем или осем автоматични оръжия, които стреляха едновременно. Всички знаехме какво означават тези изстрели и продължихме да крачим напред.

Ловджийската колиба изглеждаше така все едно беше скована от стари дъски с ръждясали пирони от човек, който няма никакъв дърводелски талант и никакви нерви за тази работа. Вратата висеше накриво на пантите. Нямаше прозорци, само една тръба на покрива, през която да излиза димът, а подът беше от отъпкана пръст. Миризмата на човешки изпражнения вътре беше почти непоносима. Стените бяха издрани все едно с нокти и аз се зачудих дали призраците на всички одрани белки и лисици все още не обитаваха това място, готови да одерат живи всички гости в мига, в който угаснат свещите.

Колкото и да беше студено навън, вътре не беше по-топло, а само не духаше вятър. Косаков избра един партизанин с по-малко късмет от останалите да поеме първата смяна, за да стои на пост. Партизанинът с униформата на финландски скиор свали раницата си и запали един малък импровизиран мангал от консервна кутия, като го напълни с подпалките, които бяха оставили в колибата предишния път. Когато огънят се разгоря, всички се събрахме колкото можем по-близо около него — тринайсет мъже и една жена, или ако трябваше да бъдем честни, дванайсет мъже, една жена и едно момче. За стотен път тази нощ се опитах да си представя как ще изглежда тя, ако свали мръсния си гащеризон, а бледата й мръсна кожа се опъне по синята паяжина на вените й. Дали имаше гърди или беше плоска като момче? Хълбоците й бяха тесни като моите, бях почти сигурен в това, но дори с остриганата коса и врата, покрит със засъхнала кал, в гордата извивка на плътната й долна устна имаше нещо неоспоримо женствено. Дали останалите мъже от отряда също я желаеха, или всички я виждаха така, както я виждаше Корсаков — като снайперист със страховит мерник, напълно лишен от пол? Те ли бяха идиоти или аз?