Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 92

— Да. Така беше… Сега си спомням. Оказа се битово убийство, струва ми се. Защо…

— Детектив Нгок тук ли е?

— Не, мисля, че не.

— Попълнил е регистрационна карта за убийството.

— Той е бил на местопрестъплението.

— Има ли възможност да поговоря с детектив Нгок?

— Днес няма да е на работа — отвърна лейтенантът и го избута към вратата. — Съжалявам, че не можахме да ви помогнем.

23.

Фийлд поиска от шофьора да го закара на Митницата. Още беше облачно и ръмеше. Краката му бяха мокри и той се качи на седмия етаж по стълбите, за да изцеди част от водата. Докато се качваше, погледна през един прозорец към добре поддържаната градска градина край Гардън Бридж.

Чакалнята на емиграционния отдел беше малка и претъпкана. Миришеше на влажни шлифери и чадъри. Фийлд се приближи до гишето в дъното и показа служебната си карта на чиновничката.

— Имам нужда от съдействието ви.

До решетката се приближи по-възрастна жена с черен пуловер, погледна документите му и го пусна да влезе зад преградата. Покани го в една странична стаичка.

— Правилно ли предполагам, че всеки новопристигнал в града трябва да се регистрира при вас?

— На теория, да, но както знаете, не всички го правят.

— На руснаците обаче никога не отказвате убежище, затова няма причина да пребивават нелегално.

— Само ако искат да избегнат бюрократичните процедури.

— Без документи обаче животът е доста тежък — настоя Фийлд, като си мислеше за часовете, които беше изгубил, попълвайки безсмислените формуляри.

— Вярно е.

— Ако някой руснак, който не е тукашен гражданин, промени адреса си, трябва да ви уведоми, нали?

— На теория, да.

— Повечето го правят, нали?

— Нямат причина да не го правят.

— Добре, ще ви дам две имена. Имам нужда спешно да ми намерите адресите им.

Жената сложи очилата си и погледна в бележника му.

— Знаете ли кога са пристигнали тези жени?

— Не.

— Не знаете дори през коя година?

— Съжалявам, но нямам информация.

Тя въздъхна:

— Търсенето ще отнеме два-три дни, господин Фийлд.

— Три дни?

— Знаете ли колко хора идват тук всяка година?

— Хиляди.

— Някои години над сто хиляди. — Тя отново погледна имената. — Да предположим ли, че са дошли след 1918?

— Да. Вероятно след 1920, но да предположим осемнайсета, за да се презастраховаме.

— Може ли да взема страницата. — Тя откъсна листа с имената. — Оставете ми телефонния си номер.

Фийлд й го написа и попита:

— Не може ли да стане по-бързо? Тези жени са били убити и информацията ми е крайно необходима за изясняването на друг подобен случай.

— Ще се постарая. Все пак не мога да обещая, че ще стане за по-малко от три дни.

Той излезе от чакалнята, хвана се за дървения парапет на стълбището и опря глава на стъклото на прозореца; загледа се в колите, пълзящи като мравки по „Бънд“. Беше изпълнен с ярост.

Даде израз на гнева си след двайсет минути на улица „Жофр“, когато Сергей Станиславович открехна вратата и се опита да я затвори, когато го видя.

Фийлд блъсна вратата с все сила и руснакът се строполи на леглото. Кърпата, която бе увил около кръста си, падна.