Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 88
Том Брадби
Пенелъпи го чакаше долу и търсеше цигари в чантичката си.
— Искаш ли? — попита, докато палеше своята.
— Не, благодаря.
Тя беше пияна. Той също беше пиян, объркан и ядосан.
Пред тях спря кола и те се качиха. Фийлд отново погледна кооперацията „Щастливи времена“. В апартамента на Наташа още светеше. Щеше ли да се качи по-късно?
Пенелъпи сложи ръка върху бедрото му:
— Бъди така добър да смъкнеш стъклото на прозореца си.
Фийлд се изпъна, опита се да отдръпне крака си, после се наведе и изпълни молбата й.
Пенелъпи събу обувките си, вдигна краката си и ги сложи в скута му. Усмихна се:
— Позволи ми да остана така. Изморих се от танците.
Той бавно започна да масажира пръстите и стъпалата й. Кожата й беше нежна, ноктите — лакирани. Тя се отпусна назад и изстена:
— Истинско мъчение е да танцуваш с тези обувки.
Беше опряла глава на облегалката до прозореца. Потърка с единия си крак слабините му. Той се опита да се отдръпне.
Когато спряха пред къщата на улица „Крейн“, Пенелъпи се обу.
— Хайде, идвай.
— Уморен съм, по-добре…
— Стига глупости. Джефри ще остане разочарован, ако не дойдеш.
Фийлд се поколеба за секунда, после слезе. Когато се качиха на верандата, един прислужник им отвори.
— Дай си сакото, Ричард.
— Не, аз…
— Хайде, Ричард. Цяла вечер се вариш в него.
Той й даде сакото и тя го връчи на прислужника.
— Господарят вкъщи ли е? — попита, но той поклати глава.
Пенелъпи влезе в хола. Фийлд погледна жално затворената входна врата и сакото си в антрето.
— Пенелъпи.
Тя не отговори. Фийлд я последва послушно в хола и застана между голям часовник и старо бюро от тиково дърво; над него висеше картина с английски пейзаж, подобна на онези в Спортния клуб. Пенелъпи му наля чаша уиски.
— Виж, не искам да ме помислиш за скучен…
— Ти наистина си скучен.
— Трябва да ставам рано.
— Ти си млад и силен. Джефри ще се ядоса, ако дойде и разбере, че съм те пуснала да си тръгнеш.
Той погледна чашата. Не беше в състояние да пие повече. Макар че сетивата му бяха притъпени, имаше чувството, че Пенелъпи е нервна.
— Ела.
Тя взе чашата от ръката му и я постави заедно със своята върху една китайска масичка, после го хвана за ръката и го поведе към вратата.
— Ела да ти покажа най-голямото ни съкровище.
Отначало той се възпротиви, но в крайна сметка я последва. Качиха се на горния етаж.
— Огромен златен Буда — обясни тя и когато влязоха в спалнята, Фийлд видя статуята до леглото.
Пенелъпи се обърна към него:
— Какво мислиш?
— Великолепна е — равнодушно отвърна той.
— Изчакай за минутка.
Тя влезе в банята, смъкна роклята си и се изправи пред него.
Не носеше бельо. Триъгълникът между краката й бе по-малък и оформен, отколкото си го беше представял; гърдите й — по-стегнати и закръглени, отколкото му се бяха сторили в клуба. Пенелъпи взе дълъг копринен пеньоар иззад вратата, облече го и се обърна към Фийлд. Много добре знаеше, че я е огледал.