Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 87

— Бих искал да съм богат, да не се тревожа за нищо, да мога да си позволя… — Той махна към гостите в залата. — Ако това е алчност, тогава, да.

— Завист?

— Понякога.

— Леност?

— Не.

— Ненаситност?

— Това спада към алчността.

Тя отпи глътка уиски и леко се усмихна.

— Сластолюбие?

Фийлд не отговори и допи съдържанието на чашата си.

— Още една — настоя Пенелъпи.

— Никога не бях виждал жена да пие уиски.

— Израснал си под похлупак.

— В известен смисъл.

— От какво те пазеше този похлупак?

Той се усмихна:

— Кажи сега за себе си.

— Дали съм расла под похлупак?

— На кои пороци си се отдала?

— Навярно на всичките. Повечето хора ме смятат за пропаднала жена.

— Алчност?

— Да, алчна съм за щастие.

— Това не се смята за алчност.

— Според някои се смята.

— Пенелъпи…

До тях се беше приближил мъж с очила с дебели лещи и прошарени коса и брада.

— Стърлинг — възкликна завалено тя. — Стърлинг Блекман, позволи ми да ти представя Дики Фийлд, мой… братовчед или по-скоро…

— Племенник — поправи я Фийлд.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Приятно ми е, Ричард.

— Стърлинг.

— Вие двамата трябва да си поговорите. Стърлинг е репортер в „Ню Йорк Таймс“. Снощи говорихме за теб, Стърлинг, или беше по-миналата нощ? Не помня вече.

— Надявам се, не сте споменавали името ми напразно.

— О, Джефри говореше за теб, но знаеш колко се ядосва, когато някой не проявява достатъчно далновидност. Дики е от Специалния отдел.

Блекман наклони главата си на една страна:

— С удоволствие бих…

— Трябва да поговорите, но не сега. Искам да се прибирам. Хайде да ме изпратиш, Дики.

— Не знам…

— Моля те. Прояви се като кавалер.

Фийлд кимна на репортера и последва Пенелъпи.

— Може да се видим някой път на обяд — предложи Блекман.

На младия мъж се искаше да каже на репортера да не се занимава с него, но не се чувстваше в свои води. Пенелъпи вече беше излязла от балната зала и си проправяше път сред тълпата навън.

Той я последва покрай дансинга. Една пияна жена залитна и се блъсна в него. Фийлд й помогна да се изправи и тя обгърна врата му с ръце. В този момент той застина.

Те стояха на площадката.

Лу беше със същите телохранители. Сред хората, които се суетяха около тях, бяха Чарлс Люис и Саймън Кемдари, а също и Наташа. Когато тя се обърна, Фийлд тръгна към тях. Погледите им се срещаха за миг. Лицето й бе уплашено и враждебно и очите й проблеснаха предупредително. Люис вдигна глава и безстрастно погледна Фийлд. На младежа му се стори, че му се надсмива.

Лу бавно размахваше ръка. Кемдари го слушаше внимателно. Люис се обърна към Наташа и почти я скри от погледа на Фийлд.

Фийлд знаеше, че трябва да се маха. Китаецът не показваше, че го е видял, но сигурно беше нарочно.

Лу влезе в залата и хората му го последваха. Наташа спря точно пред Фийлд. Носеше дълга вечерна рокля. Вдигна ръка, прокара я през косата си, после отново я отпусна. Премести тежестта си от единия на другия крак. Обувките й бяха елегантни, вързани с тънки каишки около глезените.

Лу поклати глава, сякаш отхвърляше някакво предложение на Кемдари, и се отдръпна. Наташа не се отделяше от него. Той вдигна леко ръка и й позволи да пъхне своята под неговата. Рускинята бе толкова по-висока от него, че изглеждаха едновременно смешно и зловещо. Фийлд се помъчи да преодолее погнусата си и бавно слезе по стълбите.