Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 86

21.

Фийлд вече не издържаше.

— Трябва да пийна нещо.

— След минутка.

Пенелъпи затанцува дивашки, затвори очи, сякаш упоена от музиката и движението на тялото си. Бретонът й се клатеше над челото като махало, беше събрала устни, сякаш искаше да го целуне. Роклята й, ефирна като онази от предишната нощ, се бе отпуснала и при всяко движение малките й гърди изпъкваха през коприната. Фийлд не можеше да свали очи от нея, но не искаше повече да танцува.

— Добре — засмя се тя. — Добре.

Хвана го за ръката. Той отново се почувства неудобно от тази интимност и понечи да се освободи, но тя не го пускаше. Изведе го на балкона.

— Знаеш ли — каза, когато се облегна на парапета и се загледа към хиподрума, — ти си твърде млад и красив, за да си дървеняк.

— Старая се да не съм.

— Можеш да танцуваш, ако поискаш. Имаш гъвкаво тяло.

Пенелъпи щракна с пръсти и от ъгъла зад вратата се появи един келнер. Въпреки многото посетители в залата те бяха почти сами на терасата — имаше само няколко групички в другия край. Трасето за конни състезания под тях бе осветено като гранична бразда.

Тя взе две чаши и ги напълни с лед от сребърната кофичка в ъгъла на подноса.

— Пиеш ли уиски? — попита, като му подаде едната.

— Не много често.

— Имаш ли изобщо някакви пороци?

— Съвсем малко.

— Чакай — нареди тя на келнера. — За ваше здраве, господин Фийлд.

Изпи уискито си, после взе чаша шампанско и изгълта и него.

— Така е по-добре — заяви.

Пенелъпи върна чашите и взе още две.

— Колко ще продължи това?

— Колкото поискаме.

— Ние ли?

Тя леко отпусна чашата си.

— Не ме харесваш, нали, Ричард?

— Прекалено си мила с мен, повече, отколкото съм очаквал.

— Защо повече?

— Сигурен съм, че знаеш отговора.

— О, всички тези приказки, че майка ти се била омъжила за човек от по-долна класа, са пълна глупост.

— Вкъщи им се отделя голямо внимание.

— За мен са глупости.

Тя отново изпи чашата си до дъно.

— Джефри заръча да не ти позволявам да пиеш много.

— Значи си ми като надзирател?

— Не, разбира се…

— Имала съм и по-лоши. — Тя взе чашата му, извика келнера и взе още две. — И така, какви пороци имаш все пак, Ричард?

Той не беше вечерял и от алкохола главата му се замая.

— Пороци ли?

— Никакви ли нямаш?

— Имам.

— Кои са?

— Неувереност. Това порок ли е?

— Не. Когато е в умерена степен, е благодетел.

— Ами…

— Чакай.

Тя вдигна чашата си.

— Слушай…

— Не. Ти трябва да ми правиш компания. Това ти е работата.

— Работа ли?

— Нали си ми надзирател.

— Пенелъпи…

— Пий.

Тя изгълта съдържанието на още една чаша и Ричард последва примера й. Алкохолът изгаряше стомаха му. Пенелъпи върна чашите на келнера и взе още две.

— Стига толкова.

— Слушай, Дики, не можеш…

— Ще…

— Не, няма.

— Дай ми само пет минути почивка. Не може ли поне по-бавно?

Тя се усмихна:

— Добре, господин Фийлд. Да започнем с традиционните пороци. Алчност?