Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 86
Том Брадби
21.
Фийлд вече не издържаше.
— Трябва да пийна нещо.
— След минутка.
Пенелъпи затанцува дивашки, затвори очи, сякаш упоена от музиката и движението на тялото си. Бретонът й се клатеше над челото като махало, беше събрала устни, сякаш искаше да го целуне. Роклята й, ефирна като онази от предишната нощ, се бе отпуснала и при всяко движение малките й гърди изпъкваха през коприната. Фийлд не можеше да свали очи от нея, но не искаше повече да танцува.
— Добре — засмя се тя. — Добре.
Хвана го за ръката. Той отново се почувства неудобно от тази интимност и понечи да се освободи, но тя не го пускаше. Изведе го на балкона.
— Знаеш ли — каза, когато се облегна на парапета и се загледа към хиподрума, — ти си твърде млад и красив, за да си дървеняк.
— Старая се да не съм.
— Можеш да танцуваш, ако поискаш. Имаш гъвкаво тяло.
Пенелъпи щракна с пръсти и от ъгъла зад вратата се появи един келнер. Въпреки многото посетители в залата те бяха почти сами на терасата — имаше само няколко групички в другия край. Трасето за конни състезания под тях бе осветено като гранична бразда.
Тя взе две чаши и ги напълни с лед от сребърната кофичка в ъгъла на подноса.
— Пиеш ли уиски? — попита, като му подаде едната.
— Не много често.
— Имаш ли изобщо
— Съвсем малко.
— Чакай — нареди тя на келнера. — За ваше здраве, господин Фийлд.
Изпи уискито си, после взе чаша шампанско и изгълта и него.
— Така е по-добре — заяви.
Пенелъпи върна чашите и взе още две.
— Колко ще продължи това?
— Колкото поискаме.
— Ние ли?
Тя леко отпусна чашата си.
— Не ме харесваш, нали, Ричард?
— Прекалено си мила с мен, повече, отколкото съм очаквал.
— Защо повече?
— Сигурен съм, че знаеш отговора.
— О, всички тези приказки, че майка ти се била омъжила за човек от по-долна класа, са пълна глупост.
— Вкъщи им се отделя голямо внимание.
— За мен са глупости.
Тя отново изпи чашата си до дъно.
— Джефри заръча да не ти позволявам да пиеш много.
— Значи си ми като надзирател?
— Не, разбира се…
— Имала съм и по-лоши. — Тя взе чашата му, извика келнера и взе още две. — И така, какви пороци имаш все пак, Ричард?
Той не беше вечерял и от алкохола главата му се замая.
— Пороци ли?
— Никакви ли нямаш?
— Имам.
— Кои са?
— Неувереност. Това порок ли е?
— Не. Когато е в умерена степен, е благодетел.
— Ами…
— Чакай.
Тя вдигна чашата си.
— Слушай…
— Не. Ти трябва да ми правиш компания. Това ти е работата.
— Работа ли?
— Нали си ми надзирател.
— Пенелъпи…
— Пий.
Тя изгълта съдържанието на още една чаша и Ричард последва примера й. Алкохолът изгаряше стомаха му. Пенелъпи върна чашите на келнера и взе още две.
— Стига толкова.
— Слушай, Дики, не можеш…
— Ще…
— Не, няма.
— Дай ми само пет минути почивка. Не може ли поне по-бавно?
Тя се усмихна:
— Добре, господин Фийлд. Да започнем с традиционните пороци. Алчност?