Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 42
Том Брадби
Наташа Медведева явно ги очакваше, защото беше облечена с дълга пола на цветенца и обикновена бяла блуза и веднага ги пусна да влязат. Тя съсредоточи вниманието си върху Капризи. Изглеждаше променена — не беше толкова устата и наперена.
— Нещо за пиене? — предложи.
— Вода, моля.
Тя се обърна към Фийлд и той поклати глава.
Наташа отиде в кухнята и донесе чаша вода на Капризи.
— Бяхте ли приятелки с Лена Орлова? — попита той.
— Да.
— Колко близки?
— В какъв смисъл?
— И двете сте рускини. Познавахте ли се преди идването ви в Шанхай?
— Учили сме заедно в Казан. Бащите ни бяха приятели.
Капризи извади бележника си и един молив.
— Лена има ли роднини в Шанхай?
— Не, повечето й близки бяха убити.
Тя сведе очи към краката си, обути с изрязани сандали, и ги кръстоса; гладкият й прасец се подаде под полата.
— Да сте видели или чули някой да влиза в апартамента й в нощта на убийството?
— Не бях вкъщи.
— Цяла нощ ли?
— Горе-долу.
— По кое време излязохте?
Тя се замисли:
— Около единайсет.
— И не сте чули никой да се качва с асансьора?
— Не.
— Не се ли отбихте у нея, преди да излезете?
Наташа поклати глава.
— Къде бяхте?
— В „Маджестик“.
— Кога за последно я видяхте жива?
— Следобеда. — Наташа отметна косата си от очите. — Бях на разходка и когато се върнах, Лена се прибираше от пазар. Беше пазарувала на нанкинското шосе.
— Как изглеждаше?
— Нормално.
— Просто нормално?
— Какво очаквате, детективе? Животът й не беше много розов.
Кафявите очи на Наташа гневно проблеснаха.
— Прибрала се е в апартамента си, а вие във вашия и не сте чули нищо, преди да излезете вечерта?
— Да.
— Ами когато се прибирахте през нощта? По кое време беше?
— Между три и четири часа. Не помня точно.
— Сама ли бяхте?
Тя го изгледа подозрително.
— Да.
Фийлд извади цигара и запали. Жената и другият детектив сякаш не го забелязваха.
— Не видяхте ли нещо необичайно? — попита Капризи.
— Бях уморена, господин полицай. Направо си легнах.
— Не видяхте ли някого да влиза или да излиза от апартамента й?
— Не.
— Не чухте ли нещо отвътре?
Тя поклати глава.
— И сутринта отидохте за мляко, така ли?
— Да.
Фийлд наблюдаваше Капризи, който си водеше записки. Моливът бе толкова дебел, че не беше възможно да пише четливо дори да бе свикнал. Капризи пишеше по-грозно от всеки, когото Фийлд познаваше.
Американецът захапа молива като цигара.
— Лена имаше ли постоянен приятел, госпожице Медведева?
Наташа отново сведе очи:
— Виждаше се с едно момче от оркестъра в „Маджестик“, но той не беше…
— Имаше ли други мъже?
— Не знам.
— Правеше ли секс за пари?
— Сестра й е в Харбин — отвърна гневно Наташа и вдигна поглед. — Едва на седемнайсет е. Лена спеше за пари, за да не го прави сестра й.
Настъпи мълчание. След известно време Капризи попита:
— Сестра й… тя ли е единствената оцеляла от семейството?
— Да.
— Колко мъже? Имам предвид Лена беше ли…
— Не. Правеше го, когато искаше.
— С постоянни клиенти?
— Понякога.
— А през последните няколко месеца? Имаше ли някой…