Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 44

Тя погледна Фийлд. В очите й блестяха сълзи. Може би това трогна Капризи, защото изражението му изведнъж се смекчи. Той извади бележника на Лена Орлова, приближи се до Наташа и й го показа:

— Намерихме това скрито в една книга с кожена подвързия на полицата й.

Тя погледна бележника, бършейки сълзите си. Взе го.

— „Ана Каренина“ — каза тихо.

— Това е списък на кораби, дати на заминаване и дестинации — обясни Капризи. — Един тръгва в края на този месец.

Тя му върна бележника.

— Знаете ли защо Лена е криела това?

— Не.

— Отдолу има забележка, „плащанията във ведомост две“. Какво може да означава?

— Нямам представа.

— Лена споменавала ли ви е за някакви пратки?

— Не.

— Беше ли замесена в дейност, за която може да се отнася това?

— Не знам.

— Никога ли не сте говорили за това?

— Не.

— Какво според вас означава „ведомост две“?

— Нямам представа.

— Предположете.

Тя не отговори.

— Изглежда странно, нали? Такива скрити бележки, споменаващи „плащания“, намекват за някаква престъпна дейност. Сигурно можете да се досетите нещо.

Наташа го погледна в очите:

— Нямам никаква представа за какво говорите.

— Тогава ще си вървим, госпожице Медведева. Разбирам мъката ви, но… с тази професия се занимавам от доста време и чувствам, че знаете повече, отколкото казвате.

11.

Когато излязоха навън, Фийлд едва не се задави от застоялия, вонящ на сяра въздух. Вятърът бе променил посоката си и носеше задушливи изпарения от фабриките на другия бряг на реката. Двамата с Капризи веднага се качиха в колата и вдигнаха стъклата на прозорците. Капризи извади кърпичката и я притисна върху устата си.

— Този град е помийна яма — измърмори. — Защо не кажеш на вуйчо си?

— Какво?

Капризи въздъхна:

— Това не може да се нарече демокрация, нали? Малка група мъже, собственици на големите фирми, управляват Съвета начело с вуйчо ти. Нищо чудно, че въздухът е отровен. Отровен от пари, пари и пак пари.

— Ню Йорк не е ли замърсен? Чикаго?

— Не. Поне не толкова. — Американецът кръстоса крака, сложи бележника на коляното си и го прелисти. — Какво мислиш?

— За кое?

— За нея. За Наташа.

— Мисля, че се страхува.

— Сигурно. — Капризи отново зачете бележките си. — Каква изгода има Лу от тези момичета? Защо им плаща?

— Очевидно е.

— За Наташа може би, но като Лена има стотици момичета и момчета от всички възрасти. — Фийлд пребледня при тази мисъл, но Капризи не забеляза. — Лена не беше нищо особено, нали? Можеше да спи с нея, когато си поиска. Не е било нужно да я настанява в луксозен апартамент. С Наташа работата е друга, това е ясно. Тя е класова курва. Специална, истински трофей, но Лена не е като нея.

— Може би Лена е била необходим подарък.

— Може би.

— Или е имала полезна информация.

— За какво?

— За комунистите.

Капризи го погледна. Той продължи:

— Няма спор, че Лена и Наташа са посещавали заседания в „Нов шанхайски живот“ и съветското консулство.

— Значи са били агенти на Лу?

— Възможно е.

— Добре, но надали за някого е тайна, че живеят в тези апартаменти. Каква полза от тях?