Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 39
Том Брадби
— Какво намекваше Прокопиев за този Слъгър? — попита младежът.
— Няма значение.
— Добре. — Фийлд се отдръпна. — Значи… ще дойда след час.
Тръгна нагоре по стълбите.
— Дик. Къде си се научил да се биеш така?
— От баща ми.
— Благодаря.
— Трудно е — започна Фийлд, — когато човек не знае…
— Нищо не разбираш, нали?
— Какво да разбирам?
Капризи го изгледа удивено:
— Май наистина не знаеш.
— Какво да знам?
— Ще ти кажа, когато му дойде времето, Фийлд.
Американецът му махна и се отдалечи с усмивка.
9.
Фийлд не искаше да се връща в отдела и да търпи враждебността на Прокопиев и гнева на Грейнджър, затова се качи на шестия етаж. Тук беше тъмно. В дъното на коридора имаше синя врата с малко матово прозорче. Той почука и влезе. Хвърли цигарата си на пода и я смачка, усети топлината й през обувката.
Марецки седеше зад бюрото си. Беше с гръб към вратата, четеше вестник и краката му висяха във въздуха.
— Знаех си, че си тук — каза Фийлд.
Марецки нищо не отвърна.
Стаичката беше малка и бюрото заемаше по-голямата й част. Зад Марецки имаше етажерка с вестници, а черната дъска отсреща бе покрита с изрезки. Всичките се отнасяха до Лу Хуан.
— След като си тръгна, стана сбиване.
— Соренсън е звяр — измърмори руснакът, без да вдига очи от вестника.
Фийлд се облегна на стената и кръстоса крака. По средата на дъската срещу него имаше изрезка от статия със снимка на усмихнатия Лу и заглавие: „Още едно щедро дарение за сиропиталището «Сестри на милосърдието»“.
Марецки се обърна и изгледа младежа над очилата си. Проследи погледа му към изрезката на стената.
— Понякога предпочита по-малки.
Фийлд го погледна неразбиращо.
— Единайсет-дванайсетгодишни.
— От сиропиталището ли?
— Откъдето намери нещо, което да му допадне, и от всеки, готов да продава, което означава мнозинството от жителите на града.
— Даренията са за покупка?
— О, не знам дали му се отплащат за всяко дарение, но е хубава ирония, не мислиш ли?
— Не.
— Обикновено имам работа в Архива.
— Знам.
— Тогава би ли ми телефонирал предварително, когато искаш да ме видиш?
— Трябваше да се скрия някъде, докато напрежението в отдела поспадне.
— Тук не е зала за отдих.
— Кой е Слъгър?
Марецки се намръщи:
— Слъгър ли?
— Прокопиев ядоса Капризи, като спомена някой си Слъгър.
— Слъгър Дейвис. Алан Дейвис. Един лондонски детектив. Партньорът на Капризи до началото на тази година.
— Какво стана с него?
Марецки отново се зачете във вестника.
— Питай Капризи.
— Не ми казва.
— Тогава и аз няма да ти кажа.
— Мисля, че трябва да знам, щом работя с него.
— Само ти си мислиш така.
— Какво значи това?
Руснакът се намръщи:
— Какво искаш, Фийлд?
— Може ли да запаля цигара?
— Не, не може.
Фийлд скръсти ръце.
— Защо си тръгна от брифинга?
— Ти нямаш ли си работа?
— Знаеш, че работя по случая „Орлова“.
—
— Какво искаш да кажеш?
— Една разглезена рускиня. Курва, която си е падала по по-странните удоволствия. На кого му пука? — Той изгледа гневно младежа. — Откъде е този интерес, Фийлд?
