Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 28

Спортният клуб на булевард „Бъблинг уел“ също бе висока сграда. Широкият полукръгъл вход водеше в просторно фоайе с каменен под и декоративни растения в големи посребрени саксии. Отляво имаше рецепция, но Люис ги преведе направо през верандата, която гледаше към малък фонтан и голяма, грижливо поддържана морава. Облечени в бяло мъже и жени играеха на кегли в единия край близо до стената, други по-настрани играеха крокет.

Здрачаваше се. Един индиец с бяло-златиста униформа започна да закачва фенери на терасата, поставяше ароматни пръчици на всяка маса и пръскаше парафин срещу комарите.

Пенелъпи Доналдсън ги чакаше в дъното на помещението. Седеше с крака подпрени на плетена табуретка до стъклена масичка. Фийлд от пръв поглед я оцени като красавица с буйна катраненочерна коса. Носеше къса пола, а устата й бе малка и изящна. Беше с прекалено силен грим за неговия вкус.

— Чарли! — възкликна тя; изправи се и целуна Люис по устата. — Каква прекрасна изненада.

— Пенелъпи — намеси се малко смутено Джефри, — това е Ричард Фийлд, моят… нашият племенник.

Тя се приближи до младежа и му подаде изящната си ръка. Усмихна се по-сърдечно и кокетно, отколкото бе очаквал Фийлд.

— С теб ще се разбираме чудесно, стига да не ме наричаш „лелче“.

— Момчето е в полицията — отбеляза Люис.

— Божичко! — престори се на поразена тя.

— Работи по случая с онази рускиня, която намериха разпъната на леглото.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя и се направи, че не забелязва изражението на мъжа си. — Със сексуален мотив ли е?

Всички гледаха Фийлд и той се запита какво ли е написано в „Ивнинг Поуст“ — сензационни глупости най-вероятно — и от кого са получили такава подробна информация.

— В известен смисъл да.

— Какво имаш предвид? — поинтересува се Пенелъпи.

Младият мъж не искаше да се впуска в подробности.

— Общото мнение е, че е на сексуална основа.

— Може би убиецът е загубил ключовете за белезниците и се е ядосал — предположи Люис и Пенелъпи се засмя.

Джефри изглеждаше смутен. Люис завъртя шапката си в ръце и погледна изпитателно Фийлд. Това бе най-арогантният човек, когото младежът можеше да си представи. Беше красив и го съзнаваше, очевидно се чувстваше много добре сред каймака на шанхайското висше общество. Той бавно се обърна към Пенелъпи:

— Снощи не беше в „Клеймор“.

Джефри даде знак на един келнер, също индиец. Тримата мъже поръчаха джин, Пенелъпи (с цинична усмивчица) — „Бавно, продължително Чук-чук“. Фийлд забеляза в менюто, че коктейлът се нарича просто „Чук-чук“.

— Как ти се струва Шанхай? — попита го тя, когато келнерът се отдалечи.

— Горещ.

— Хвана ли си вече момиче?

— Пенелъпи!

— Какво?

— Не притеснявай момчето. Познавате се едва от пет минути.

— Сигурна съм, че вече е забърсал нещо. Навярно някое рускинче. Те се харчат евтино. Чувам, че оправдавали цената си, за разлика от нас останалите.

Келнерът донесе сребърен поднос с напитките и две купички с фъстъци. Остави ги на масата, поклони се вдървено и се оттегли.