Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 27
Том Брадби
Фийлд се изчерви.
— О, извинявай, наистина. Не е моя работа. Просто… толкова съм изгубил връзка. Това е проблемът, когато човек отиде на другия край на света. Трудно е да компенсираме разстоянието, което ни разделя. — Изкашля се и добави: — Писмото на майка ти беше малко странно, така да се каже.
Младият мъж се намръщи.
— Пише, че се притеснявала да се възползва от положението ни и… нали се сещаш, споменавам го само защото са пълни глупости. Роднини сме, затова, разбира се, ще ти помагаме както можем.
— Уверявам те…
— Стига глупости, човече. — В очите на чичо му пролича решителност. — Намираш се на хиляди километри от дома в този странен град. За нас е огромно удоволствие да ти помагаме… споменавам го само защото малко ме притеснява. Никога не съм отдавал значение на този така наречен социално неравностоен брак — баща ти беше прекрасен човек. Просто съм загрижен, че може да не ме е разбрала правилно.
— Не се тревожи. Приема го нормално.
Джефри го потупа по рамото.
— Пишеше също, че искали да те направят мисионер.
Фийлд се усмихна:
— Странно ли ти се струва?
— Слава богу, че те уредихме тук.
В бара влезе мъж с бял ленен костюм и се насочи към тях. Вървеше енергично като човек в добра физическа форма.
— Джефри.
Младежът забеляза лека тревога в усмивката на вуйчо си.
— Чарлс. Това е Ричард Фийлд, синът на сестра ми. Ричард, Чарлс Люис, собственикът на „Фрейзърс“.
Люис стисна сърдечно ръката му. Беше висок колкото Фийлд, но с това приликата между тях се изчерпваше. От пригладената назад черна коса до лъскавите бели обувки Люис беше дете на висшата класа.
— Ричард е тук от скоро. Работи в полицията.
— Полицията — отбеляза мъжът с престорено възхищение. — Отлично. Не в пътната, надявам се.
Фийлд се подвоуми. Грейнджър постоянно ги предупреждаваше да не разправят наляво и надясно с какво се занимават, но и двамата събеседници на младежа участваха в управлението на Градската полиция.
— Не — отвърна той.
— За Маклауд ли работиш?
— За Патрик Грейнджър.
— Аха. — Люис вдигна вежди. — Имаш вид, сякаш цял ден си тичал насам-натам.
— Имаше едно убийство — леко се усмихна той. Късно осъзна, че опитът му да се похвали е неуместен.
— Рускинята ли? Четох за това в „Ивнинг Поуст“.
— Лена Орлова.
Може би си въобразяваше, но Фийлд остана с впечатлението, че Люис е познавал Лена Орлова или поне е чувал името.
— Разпъната на леглото. Перверзен секс. — Чарлс извади ръце от джобовете си. — Какво ще правим?
Джефри Доналдсън погледна часовника си и се обърна към племенника си:
— Време е да тръгваме за срещата с Пенелъпи. — Остави чашата си на бара. — Можеш да дойдеш — каза на Люис.
Люис се усмихна:
— Как мога да устоя на вечеря с Пенелъпи?
Във фоайето той взе шапката си от портиера и излезе. Джефри хвана Фийлд за ръката:
— Той е наш човек. Чарлс е наш човек.
— Да, разбира се.
Навън шофьорът на Люис вече бе докарал новия му черен буик и тримата се качиха отзад. Потеглиха по „Бънд“ покрай ярко осветените огромни сгради. Куполът на хонконгско-шанхайската банка изглеждаше призрачен на фона на нощното небе. Завиха по нанкинското шосе и Фийлд се загледа в магазините, още пълни с купувачи.