Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 27

Фийлд се изчерви.

— О, извинявай, наистина. Не е моя работа. Просто… толкова съм изгубил връзка. Това е проблемът, когато човек отиде на другия край на света. Трудно е да компенсираме разстоянието, което ни разделя. — Изкашля се и добави: — Писмото на майка ти беше малко странно, така да се каже.

Младият мъж се намръщи.

— Пише, че се притеснявала да се възползва от положението ни и… нали се сещаш, споменавам го само защото са пълни глупости. Роднини сме, затова, разбира се, ще ти помагаме както можем.

— Уверявам те…

— Стига глупости, човече. — В очите на чичо му пролича решителност. — Намираш се на хиляди километри от дома в този странен град. За нас е огромно удоволствие да ти помагаме… споменавам го само защото малко ме притеснява. Никога не съм отдавал значение на този така наречен социално неравностоен брак — баща ти беше прекрасен човек. Просто съм загрижен, че може да не ме е разбрала правилно.

— Не се тревожи. Приема го нормално.

Джефри го потупа по рамото.

— Пишеше също, че искали да те направят мисионер.

Фийлд се усмихна:

— Странно ли ти се струва?

— Слава богу, че те уредихме тук.

В бара влезе мъж с бял ленен костюм и се насочи към тях. Вървеше енергично като човек в добра физическа форма.

— Джефри.

Младежът забеляза лека тревога в усмивката на вуйчо си.

— Чарлс. Това е Ричард Фийлд, синът на сестра ми. Ричард, Чарлс Люис, собственикът на „Фрейзърс“.

Люис стисна сърдечно ръката му. Беше висок колкото Фийлд, но с това приликата между тях се изчерпваше. От пригладената назад черна коса до лъскавите бели обувки Люис беше дете на висшата класа.

— Ричард е тук от скоро. Работи в полицията.

— Полицията — отбеляза мъжът с престорено възхищение. — Отлично. Не в пътната, надявам се.

Фийлд се подвоуми. Грейнджър постоянно ги предупреждаваше да не разправят наляво и надясно с какво се занимават, но и двамата събеседници на младежа участваха в управлението на Градската полиция.

— Не — отвърна той.

— За Маклауд ли работиш?

— За Патрик Грейнджър.

— Аха. — Люис вдигна вежди. — Имаш вид, сякаш цял ден си тичал насам-натам.

— Имаше едно убийство — леко се усмихна той. Късно осъзна, че опитът му да се похвали е неуместен.

— Рускинята ли? Четох за това в „Ивнинг Поуст“.

— Лена Орлова.

Може би си въобразяваше, но Фийлд остана с впечатлението, че Люис е познавал Лена Орлова или поне е чувал името.

— Разпъната на леглото. Перверзен секс. — Чарлс извади ръце от джобовете си. — Какво ще правим?

Джефри Доналдсън погледна часовника си и се обърна към племенника си:

— Време е да тръгваме за срещата с Пенелъпи. — Остави чашата си на бара. — Можеш да дойдеш — каза на Люис.

Люис се усмихна:

— Как мога да устоя на вечеря с Пенелъпи?

Във фоайето той взе шапката си от портиера и излезе. Джефри хвана Фийлд за ръката:

— Той е наш човек. Чарлс е наш човек.

— Да, разбира се.

Навън шофьорът на Люис вече бе докарал новия му черен буик и тримата се качиха отзад. Потеглиха по „Бънд“ покрай ярко осветените огромни сгради. Куполът на хонконгско-шанхайската банка изглеждаше призрачен на фона на нощното небе. Завиха по нанкинското шосе и Фийлд се загледа в магазините, още пълни с купувачи.