Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 214

— Знам.

— Ти успя.

— Нямам усещане за успех.

Люис му обърна гръб.

— Наистина ли ще изпрати момичето? — не се сдържа Фийлд.

Люис отново го погледна:

— Не знам, Ричард. Само той може да ти отговори на този въпрос. Теб ще те пусне от уважение към мен, но момичето е в ръцете му. Не мога да говоря от негово име, а и не ми е работа да спасявам рускини. Ти направи каквото можа. Трябва да си вървиш.

Отново завъртя шапката си и тръгна към вратата.

— Късмет, Ричард. Започни на чисто, това те съветвам. Следващия път, когато поискаш нещо, укроти амбицията си. Трябва да сме по-умерени. Прекалено големите очаквания водят до тежки разочарования. И не само за нас.

Гърлото на Фийлд отново се сви.

— Не се ли интересуваш къде е тя?

Той не отговори.

— У приятелите си е, Фийлд. У Катя. — Люис си сложи шапката. — Сбогом. Съмнявам се, че някога ще се видим пак.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Фийлд отиде при прозореца и го изпрати с поглед, когато излизаше в двора. Костюмът на бизнесмена бе ослепително бял под слънцето. Люис спря по средата на моравата, държеше небрежно ръце в джобовете си. Към него се приближи млада жена с развяваща се бяла рокля. Беше зачервена от горещината и от възбуда. Люис свали шапката си и се наведе да я целуне, нежно постави ръка върху рамото й.

* * *

През прозореца Катя изглеждаше състарена. В очите й се четеше въпрос, на който Фийлд не можеше да отговори. Пусна го в кухнята и той видя Чен в основата на дървеното стълбище.

Фийлд избърса челото си и се опита да се успокои.

— Не можах…

— Знам.

— Не, казах им да не те закачат, но…

— Не се тревожи за мен, Фийлд.

Думите на Чен му помогнаха да се поуспокои.

— Ела с нас, с мен. Вземи семейството си и ела на кораба.

Китаецът поклати глава.

— Ако останеш, ще те убият.

— Тук съм роден. Искам тук да умра.

— Ще те намерят. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Поне ще се опитат.

Фийлд сведе очи.

— Можех да използвам записките на Лу, за да променя нещата. Можех да ги изпратя на влиятелни хора в Лондон или Вашингтон, в „Ню Йорк Таймс“, на пресата в Англия, Токио, Париж.

Чен се изсмя, но си даде сметка, че Фийлд говори сериозно, и каза:

— Тук ще има промени, Фийлд, не се тревожи за това. — Посочи стълбите. — Тя е там. Детето спи.

— Къде ще отидеш, Чен?

— Имам приятели.

— В града или другаде?

— Навсякъде.

Изведнъж Фийлд разбра:

— Ти си комунист…

— По-тихо — пошегува се китаецът. — Един ден ще можеш да се върнеш в Китай, Ричард. Тогава няма да има Лу-Хуановци, Маклаудовци и продажни бизнесмени и всички чужденци ще бъдат приемани с уважение.

— Кой друг? Има ли много… в управлението?

— И нашето време ще дойде. — Чен кимна. — Наташа те чака.

— Навън има трима души. Проследиха ме от консулството.

— Нищо чудно.

— Ще тръгваш ли?

— Когато му дойде времето.

Фийлд се подвоуми и попита:

— Лу ще спази ли обещанието си?

— Не знам.

Младият мъж му подаде ръка, но Чен махна в знак, че това не е последната им среща. Фийлд се качи.