Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 216

Сирената на един от комините зад него изсвири оглушително. Фийлд отново загледа хората на кея. Вниманието му бе привлечено от елегантна жена с жълта рокля и шапка в същия цвят, която емоционално се сбогуваше със съпруга си и децата си.

Отново се чу сирената и носачите се струпаха около траповете. Издърпаха ги, после откачиха въжетата и „Мартинес“ бавно се отдели от кея. Машините заработиха и образуваха силно течение в мътните води на реката.

Тогава той видя Пенелъпи, дребна и крехка сред тълпата. Помаха му и той й отговори.

Тя излезе на ръба на кея, загледа се в лицето му, ръката й сякаш бе застинала във въздуха. Плачеше.

Фийлд й помаха за последно. Скоро машините набраха скорост и кеят бързо се отдалечи. Той се върна на кърмата и хвърли цигарата си във водата. Загледа поклащащите се по повърхността сампани.

— Господин Фийлд?

Обърна се и видя мъж с униформа, прошарени мустаци и любезна усмивка.

— Аз съм капитан Фъргюсън.

Двамата се ръкуваха.

— Господин Люис ме помоли да се погрижа пътуването ви да мине приятно, затова ако се нуждаете от нещо, не се притеснявайте да ми кажете. Долу ли се настанихте?

Фийлд кимна:

— Да.

— В първа класа има една свободна каюта. С удоволствие ще ви преместим.

Той се подвоуми, но отговори:

— Не, благодаря. И долу е удобно.

Капитанът изглеждаше разочарован.

— Е, ако промените решението си, веднага ми кажете. Надявам се поне, че ще ми окажете честта да вечеряте в компанията ми довечера.

— Да, разбира се.

Фийлд отново загледа реката. Сградите ставаха все по-малко и по-ниски, все по-трудно различими зад черния дим от фабриките в Путон.

Когато корабът мина зад първия завой на реката, той загледа мързеливо развяващия се флаг над хонконгско-шанхайската банка и чу звъна от часовниковата кула на Митницата.

Остана вперил очи в тях, докато се скриха от погледа му.

Почувства се потиснат, сякаш с последния поглед към града бе загубил и Наташа.

Пасажерите се оттеглиха в каютите и скоро постройките отстъпиха място на яркозелените оризови ниви и малки села. На места по брега тичаха деца и махаха.

Когато корабът излезе от устието на реката и се насочи към открито море, Фийлд отиде на носа и се загледа право напред.

Вятърът се усили и запращаше фини капчици в лицето му.

Фийлд стисна парапета и усети соления вкус на морската вода. Отново чу гласа на баща си: „Каквото и да става, Ричард, не се главозамайвай от късмета си“.

Изведнъж го налегна ужасна мъка.

Епилог

Денят беше прекрасен и Фийлд вече започваше да свикна с хубавото време. Седеше на ръба на кея и съзерцаваше слънцето, спускащо се зад гладката като стъкло лагуна. Поклащаше крака и гледаше как водата се плиска в каменната стена. Погледна часовника си може би за стотен път. Отново прочете телеграмата: „Аврора“, 1 септември.

Лагуната му се струваше необичайно пуста. Две-три гондоли се носеха по спокойните води пред площада „Сан Марко“, а зад тях се виждаше корабът, който Фийлд бе забелязал едва преди няколко минути.

Той се изправи и се приближи до пристанищния чиновник, застанал пред кантората си с килната назад синя шапка и разхлабени вратовръзка и яка.