Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 168
Том Брадби
Американецът бе прегракнал от възбуда. Той се качи в рикшата.
— Капризи.
— Всичко е наред, Фийлд.
— Не, не е.
Капризи вдигна ръка, за да спре водача на рикшата, и попита:
— Добре, кой тогава се е обадил на Лу?
Младият мъж нямаше представа.
— С Маклауд си тръгнахме заедно. Бяхме последни. Аз изгасих лампите.
Фийлд смяташе да го попита кого подозира, но той добави:
— Има ли преки улики, които да свързват Люис с убийствата?
— Само записките на Лена. Фактът, че доставките са от фабриката. — Фийлд замълча, после добави: — И онова, което видях в „Деланси“.
— Ами момчето? Допускаме, че може да разпознае Люис, нали?
— Намерих в кое сиропиталище е закарано, но са го преместили и игуменката не иска да чуе за разпит.
Капризи изтупа панталоните си.
— Защо не говорим направо с Люис? Да му кажем, че имаме свидетел, който го е видял да влиза у Наталия Симоновна в нощта на убийството. Да видим как ще реагира.
— У Наталия ли?
— У тях или у Ирина. Сигурно не очаква да го разпитваме за тях. Знае, че не можем да го свържем с убийството на Лена Орлова, но за другите няма да е толкова сигурен.
— Ами Маклауд?
Капризи стисна зъби.
— Ще каже, че не сме го предупредили. Както ти сам каза, нямаме много време.
— Нали трябваше да внимаваме.
— Ако искаш, можем да изчакаме следващото убийство. Ако го поставим натясно обаче, сигурно ще го накараме да внимава. Ако знае, че го подозираме, ще се въздържа.
— Ами „Деланси“?
— Какво „Деланси“?
— Може би трябва да се поинтересуваме по какво си пада Люис.
Капризи се замисли, после се съгласи:
— Да.
* * *
Публичният дом беше затворен. Те позвъниха, но никой не се показа, затова заобиколиха в задната уличка под огромен метален резервоар за вода.
Нахълтаха през задния вход и китайката, седяща до разхвърляното бюро в помещението, понечи да запищи. Вратата към сцената бе отворена и миризмата на алкохол и цигарен дим беше натрапчива дори тук. На ръба на сцената седяха две момичета и нервно погледнаха посетителите. Фийлд тъкмо смяташе да попита къде е директорът, когато зад тях се появи дребен китаец. Имаше мазна черна коса и бледа кожа със следи от шарка. Носеше скъп тъмен костюм на фини райета и скъпи обувки.
— Мога ли да ви помогна? — попита пискливо.
Капризи го изгледа с погнуса.
— Аз съм детектив Капризи, а това е детектив Фийлд от Специалния отдел.
На лицето на дребосъка се изписа ужас, изглеждаше по-уплашен и от секретарката.
— Чарлс Люис е ваш клиент.
Китаецът погледна Капризи, после Фийлд, след това пак американеца.
— Искам да разпитам някои от момичетата ви.
Капризи излезе на сцената. Директорът остана за миг като закован, после се втурна след американеца и се засуети около него като пърхаща птичка.
— Не може, не може — започна да повтаря, но Капризи не му обърна внимание.
Американецът се приближи до момичетата. Ако през нощта клубът изглеждаше мизерно, сега приличаше на коптор. Двете момичета бяха мръсни и уморени.