Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 168

Американецът бе прегракнал от възбуда. Той се качи в рикшата.

— Капризи.

— Всичко е наред, Фийлд.

— Не, не е.

Капризи вдигна ръка, за да спре водача на рикшата, и попита:

— Добре, кой тогава се е обадил на Лу?

Младият мъж нямаше представа.

— С Маклауд си тръгнахме заедно. Бяхме последни. Аз изгасих лампите.

Фийлд смяташе да го попита кого подозира, но той добави:

— Има ли преки улики, които да свързват Люис с убийствата?

— Само записките на Лена. Фактът, че доставките са от фабриката. — Фийлд замълча, после добави: — И онова, което видях в „Деланси“.

— Ами момчето? Допускаме, че може да разпознае Люис, нали?

— Намерих в кое сиропиталище е закарано, но са го преместили и игуменката не иска да чуе за разпит.

Капризи изтупа панталоните си.

— Защо не говорим направо с Люис? Да му кажем, че имаме свидетел, който го е видял да влиза у Наталия Симоновна в нощта на убийството. Да видим как ще реагира.

— У Наталия ли?

— У тях или у Ирина. Сигурно не очаква да го разпитваме за тях. Знае, че не можем да го свържем с убийството на Лена Орлова, но за другите няма да е толкова сигурен.

— Ами Маклауд?

Капризи стисна зъби.

— Ще каже, че не сме го предупредили. Както ти сам каза, нямаме много време.

— Нали трябваше да внимаваме.

— Ако искаш, можем да изчакаме следващото убийство. Ако го поставим натясно обаче, сигурно ще го накараме да внимава. Ако знае, че го подозираме, ще се въздържа.

— Ами „Деланси“?

— Какво „Деланси“?

— Може би трябва да се поинтересуваме по какво си пада Люис.

Капризи се замисли, после се съгласи:

— Да.

* * *

Публичният дом беше затворен. Те позвъниха, но никой не се показа, затова заобиколиха в задната уличка под огромен метален резервоар за вода.

Нахълтаха през задния вход и китайката, седяща до разхвърляното бюро в помещението, понечи да запищи. Вратата към сцената бе отворена и миризмата на алкохол и цигарен дим беше натрапчива дори тук. На ръба на сцената седяха две момичета и нервно погледнаха посетителите. Фийлд тъкмо смяташе да попита къде е директорът, когато зад тях се появи дребен китаец. Имаше мазна черна коса и бледа кожа със следи от шарка. Носеше скъп тъмен костюм на фини райета и скъпи обувки.

— Мога ли да ви помогна? — попита пискливо.

Капризи го изгледа с погнуса.

— Аз съм детектив Капризи, а това е детектив Фийлд от Специалния отдел.

На лицето на дребосъка се изписа ужас, изглеждаше по-уплашен и от секретарката.

— Чарлс Люис е ваш клиент.

Китаецът погледна Капризи, после Фийлд, след това пак американеца.

— Искам да разпитам някои от момичетата ви.

Капризи излезе на сцената. Директорът остана за миг като закован, после се втурна след американеца и се засуети около него като пърхаща птичка.

— Не може, не може — започна да повтаря, но Капризи не му обърна внимание.

Американецът се приближи до момичетата. Ако през нощта клубът изглеждаше мизерно, сега приличаше на коптор. Двете момичета бяха мръсни и уморени.