Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 167
Том Брадби
Американецът извади още нещо от торбата си — шишенце, навярно съдържащо някакво лекарство, и няколко банкноти. Сложи ги в ръката на жената и тя ги стисна.
Капризи се изправи. Докосна главите на трите деца, сякаш ги благославяше, и излезе. Изглеждаше разстроен и ядосан.
Американецът спря едва когато стигнаха до рикшата.
— Видя ли сега?
Фийлд не знаеше какво да отговори.
— Виждаш ли какъв шибан град сме построили? Толкова сме горди с постигнатото.
— Щеше ли да е по-добре, ако ни нямаше?
— Не се крий зад тези илюзии за по-малкото зло. Така поне сами щяха да управляват съдбите си. — Капризи въздъхна. — Тя просеше пред жилището ми… с децата. Изглеждаше по-зле отколкото сега. Съпругът й е наркоман и е откраднал опиум от хората на Лу. Ако го хванат, ще го екзекутират. Близките му вероятно също, за назидание.
— Значи отиде при Лу…
— Да му предложа малка сделка. Исках да му платя откраднатото.
— Той обаче отказа?
Капризи кимна.
Фийлд погледна колегата си и съжали, че се е отнесъл така с него.
— Извинявай.
— След всичко, което си говорихме, ти пак се усъмни в мен.
— Съжалявам.
— Защо?
Младият мъж скръсти виновно ръце.
— Видях Грейнджър да говори по телефона и изведнъж ми хрумна, че някой е предупредил Лу, преди да отидем във фабриката. Реших, че ако е бил Грейнджър, в централата би трябвало да е документирано.
— И какво?
— Обаждането е направено от твоя телефон.
— Затова подозираш мен, така ли?
— Вече не.
— Но тогава ме заподозря.
Фийлд замълча за момент, после кимна:
— Ти си ми приятел, единственият, който имам тук. Извинявай.
Последва неловко мълчание. Капризи го хвана за ръката и силно я разтърси.
— Няма нищо. Няма нищо, Фийлд. Да забравим, става ли?
Фийлд изпита облекчение.
— Добре, да забравим.
Прегърнаха се силно, после се разделиха смутени от този скован приятелски жест.
— Знаеш ли…
Капризи замълча. Покрай тях мина мъж, който буташе количка с тор. Вонята беше задушаваща. Американецът не довърши мисълта си.
— Какво ще стане с тях? — попита Фийлд.
— С кого?
— С това семейство.
— Има ли значение?
— За теб сигурно има.
— Да, но
— Ако имат късмет… — Фийлд замълча за миг. — Лу твърди, че може да уреди осиновяване на някои от децата в сиропиталището „Сестри на милосърдието“, и периодично отвежда по някое от тях…
— И?
— Сигурно наистина им намира семейства, които да ги приютят, нали? Не е възможно просто… да се отървава от тях.
— Фийлд, този град се управлява от големи богаташи и целта е натрупване на големи пари. Когато им изнася, твърдят, че сме част от Империята, и ако си американец или англичанин, всичко е наред, но за останалите… Огледай се. Мислиш ли, че им пука какво причинява Лу на сънародниците си? Мислиш ли, че чичо ти или французите се интересуват колко момченца Лу отвлича, изнасилва и захвърля мъртви в каналите? Смяташ ли, че мисълта за деянията му ги кара дори за миг да се стъписат? Какво според теб щеше да се случи с десет пъти повече деца, ако Лу не финансираше сиропиталищата? Сам виждаш как хората измират по улиците. Какво мислиш, че се случва със сирачетата?