Читать «Господарят на дъжда» онлайн - страница 163
Том Брадби
— Ричард Фийлд, Специален отдел.
Сестра Маргарет кимна и го покани в кабинета си. През прозореца се виждаше вътрешен двор, където играеха деца. Те носеха чисти, добре изгладени униформи, а косите им бяха късо подстригани. Повечето бяха китайчета или от смесен произход. Няколко момчета играеха футбол. Фийлд огледа лицата им с надежда да познае Алексей.
— Чай, господин Фийлд?
— Благодаря. С мляко и без захар, моля.
Сестра Маргарет кимна към един стол и излезе, за да поръча чая. Фийлд отново се загледа към игрището. Видя само едно европейче, но то беше русокосо, по-голямо от Алексей, доколкото можеше да съди по снимката, и не приличаше на Наталия или на Наташа.
Сестра Маргарет отново се появи толкова безшумно, че отначало Фийлд не я усети. Седна зад бюрото си под икона на Дева Мария с Младенеца. Премести купчина документи.
— С какво мога да ви помогна, господин Фийлд?
— Отдавна ли работите тук, сестро?
— Да, от доста години.
— Шотландия е далече.
— Да, родината винаги е далече, ако си я напуснал.
— Аз съм от Йоркшир.
— Значи пътуването ви дотук е било по-кратко.
Тя не изглеждаше склонна да си губи времето с общи приказки.
— Вие сте… Господин Лу Хуан е един от дарителите ви.
На лицето й се изписа лека тревога и тя едва чуто въздъхна.
— Да, той е най-щедрият ни благодетел.
— Не се съмнявам.
Сестра Маргарет се размърда смутено и дрехата й прошумоля.
— Знам какво се говори, господин Фийлд, но когато живее от подаяния, човек не може да избира.
— Разбира се.
Сестра Маргарет го изгледа подозрително. Сключи ръце в скута си.
По-младата монахиня донесе поднос с чая, остави една чаша пред Фийлд и се усмихна срамежливо.
— Благодаря, Джейн — изрече рязко старицата.
Фийлд изчака младата жена да излезе и продължи:
— Разбрах, че Лу… господин Хуан ще идва на посещение.
— Благодарни сме му, че ни отделя от скъпоценното си време.
— Не се съмнявам. Предполагам… така де, той също е бил сирак, така че сигурно държи за децата да се полагат грижи.
Сестра Маргарет го гледаше изпитателно. За момент изражението й се промени и Фийлд като че зърна следа от примирение, а може би от гузна съвест. Това го потисна. Надяваше се Марецки да греши и положението да не е чак толкова тежко, както бе предположил.
— Лу понякога намира осиновители за децата, нали?
— Да, понякога. В началото на годината бе така добър да устрои двама от питомците ни.
— Европейчета?
— Китайчета, струва ми се. Или със смесен произход.
Фийлд сведе очи. Искаше му се да се нахвърли върху нея с крясъци.
— Добре ли сте, господин Фийлд?
Той отпи глътка чай.
— Да, благодаря. Лу… господин Хуан ли избира децата?
Сестра Маргарет се подвоуми, сведе очи и отговори:
— Да.
Той тежко преглътна. Не знаеше каква част от истината е известна на монахинята, какво подозира и за какво се опитва да не мисли.
— Родителите доволни ли са? Искам да кажа, добре ли приемат децата?
— Тук полагаме големи усилия, господин Фийлд, но, разбира се, децата искат да имат истински дом. — Тя вдигна рамене. — Господин Хуан бе така добър да уреди осиновяването и момчетата бяха въодушевени.